Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Откъде знаеш, щом не те е заговорила?

— Научих — гласеше краткият отговор на Уилсън. — След като показах на човека от охранителната фирма кое къде е, се върнах обратно долу, а щом госпожа Бестигуи излезе, го пуснах в техния апартамент да им прегледа системата. Нямаше нужда да съм край него, разположението на бушоните и паникбутоните е едно и също във всички апартаменти.

— Къде беше господин Бестигуи?

— Вече беше отишъл на работа. Всяка сутрин излиза в осем часа.

Трима мъже с каски и флуоресцентни жълти якета влязоха в кафенето и седнаха на съседната маса с вестници под мишница и изкаляни работни ботуши.

— Според теб по колко време отсъстваше от рецепцията всеки път, когато придружаваше техника по алармите?

— Може би пет минути за средния апартамент и по минута за другите два — отговори Уилсън.

— Кога си тръгна той?

— В късния предобед, не си спомням точния час.

— Но си сигурен, че си е тръгнал?

— О, да.

— Други посетители имаше ли?

— Пристигнаха няколко доставки, но беше спокойно в сравнение с другите дни от седмицата.

— Преди това е било оживено, така ли?

— Да, постоянно влизаха и излизаха хора заради пристигането на Дийби Мак от Ел Ей. Хора от продуцентската компания на няколко пъти се качваха в апартамент две, за да проверят дали е готов за него, да заредят хладилника и прочие.

— Можеш ли да си спомниш доставките от онзи ден?

— Пакети за Мак и Лула. И рози. Помогнах на човека да ги качи, защото букетът беше огромен. — Уилсън разпери ръце да покаже обема му. — Имаше и ваза, поставихме я на масичката в антрето на апартамент две. Същата онази, която после се разби на пода.

— Каза, че си имал неприятности по този повод.

— Господин Бестигуи ги беше изпратил за Дийби Мак и като чу, че са били съсипани, направо кипна. Разкрещя се като луд.

— Кога беше това?

— Още докато полицаите бяха там. Когато се мъчеха да разпитат съпругата му.

— Жена е намерила смъртта си пред предните му прозорци, а той се е разстроил, защото някой е съсипал цветята му?

— Да — вдигна рамене Уилсън. — Такъв си е той.

— Познава ли Дийби Мак?

Уилсън отново вдигна рамене.

— Рапърът изобщо дойде ли в този апартамент?

— След като си бяхме направили целия този труд, отиде в хотел.

— Колко време отсъства от мястото си, когато се качи да помогнеш в поставянето на розите в апартамент две?

— Може би пет минути, най-много десет. След това цял ден бях на поста си.

— Спомена пакети за Мак и Лула.

— Да, от някакъв дизайнер, но ги дадох на Лешчинска да ги остави в апартаментите. Бяха дрехи за него и ръчни чанти за нея.

— И, доколкото знаеш, всеки, който е влязъл този ден, отново е излязъл?

— О, да — потвърди Уилсън. — Всичко е записано в дневника на рецепцията.

— Колко често се сменя кодът за достъп на входната врата?

— Беше сменен след смъртта й, защото докато приключат разследването, половината централно управление на полицията го научи — каза Уилсън. — Но преди това не беше сменян цели три месеца.

— Би ли ми казал какъв беше?

— Деветнайсет шейсет и шест — отвърна Уилсън.

— Мислиш ли, че са го знаели и други освен живеещите тук?

— Да — каза Уилсън. — Маклауд често мърмореше по този въпрос. Настояваше да се смени.

— Колко души според теб са знаели кода, преди Лула да умре?

— Не чак толкова много.

— Доставчици? Пощальони? Отчитащият газта?

— На такива винаги ние им отваряме с бутона. Обитателите обикновено не използват панела, защото ги виждаме на камерата и им отваряме. Панелът е там само за случаите, когато никой не е на рецепцията. Понякога сме в задната стаичка или помагаме за нещо по етажите.

— И всички апартаменти имат индивидуални ключове?

— Да, и индивидуални алармени системи.

— Тази на Лула включена ли беше?

— Не.

— А басейнът и фитнес залата? Те оборудвани ли са с аларма?

— Само с ключове. Всеки, живеещ в сградата, получава комплект ключове за басейна и фитнес залата заедно с тези за апартамента си, а също и ключ за вратата, водеща към подземния гараж. Неговата врата е снабдена с аларма.

— Тя включена ли беше?

— Не знам, не бях там, когато са правили огледа. Би трябвало да е била. Човекът от охранителната фирма провери всички аларми сутринта.

— Всички тези врати заключени ли бяха в онази нощ?

Уилсън се поколеба.

— Не всички. Вратата към басейна беше отключена.

— Някой беше ли го използвал през деня?

— Не, доколкото знам.