Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Колко дълго е стоял отворен?

— Не знам. Колин дежури предишната нощ. Той трябва да го е проверил.

— Добре — рече Страйк. — Помислил си, че мъжът, когото е чула госпожа Бестигуи, е Дъфийлд, защото си ги чул да се карат и преди. Кога беше това?

— Малко преди да се разделят, около два месеца преди Лула да умре. Тя го беше изхвърлила от апартамента си, а той думкаше по вратата, риташе я и наричаше момичето с мръсни думи. Качих се горе, за да го изведа.

— Приложи ли сила?

— Не се наложи. Като ме видя, взе си нещата, тъй като тя беше изхвърлила след него якето и обувките му, и сам си тръгна. Беше дрогиран — поясни Уилсън. — С оцъклени очи, изпотен, с мръсна тениска, оповръщана отпред. Не разбирах какво виждаше тя у него… А, ето го и Кийрън — добави той с по-бодър тон. — Шофьорът на Лула.

Около двайсет и пет годишен мъж си проправяше път в малкото кафене. Беше нисък, слаб и впечатляващо красив.

— Здравей, Дерик — каза той и двамата с охранителя си размениха поздрав, като чукнаха кокалчета, преди Коловас-Джоунс да се настани до Уилсън.

Младежът бе шедьовър, неразгадаем коктейл от раси — с бронзова кожа, скули като издялани с длето, леко орлов нос, тъмнолешникови очи с черни мигли, права коса, отметната назад. Невероятната му външност бе уравновесена от консервативната му риза и вратовръзка и от скромната усмивка, с която сякаш се стремеше да обезоръжи другите мъже и да предвари неприязънта им.

— Къде остави колата? — попита Дерик.

— На Илектрик Лейн — посочи с палец през рамо Коловас-Джоунс. — Имам към двайсет минути. До четири трябва да съм се върнал в Уест Енд. Приятно ми е — протегна той ръка на Страйк, който я разтърси. — Коловас-Джоунс. А вие сте…?

— Корморан Страйк. Дерик каза, че имаш…

— Да, да — прекъсна го Коловас-Джоунс. — Не знам дали е от значение, сигурно не, но полицаите не ги беше грижа. А аз искам да съм спокоен, че съм го казал на някого. Не твърдя, че не е било самоубийство — добави, — просто желанието ми е този въпрос да се изясни. Миличка, едно кафе, моля те — обърна се към келнерката на средна възраст, която остана невъзмутима и не се поддаде на чара му.

— Какво те тревожи? — попита Страйк.

— Аз я возех постоянно, нали така? — впусна се Коловас-Джоунс в разказа си по начин, от който на Страйк му стана ясно, че го е репетирал. — Тя винаги искаше с мен.

— Беше ли тя в контакт с фирмата ти?

— Да. Ами…

— Връзката става чрез рецепцията — намеси се Дерик. — Това е една от услугите, които предоставяме. Ако на някого му трябва кола, звъним на „Екзекарс“, фирмата на Кийрън.

— Да, но тя винаги искаше мен — повтори натъртено Коловас-Джоунс.

— Значи се разбирахте с нея?

— Да, погаждахме се — потвърди Коловас-Джоунс. — Не казвам, че бяхме близки, но отношенията ни бяха приятелски, отвъд тези между шофьор и клиент.

— Колко отвъд?

— Не, нищо от този род — ухили се Коловас-Джоунс. — Нямаше такова нещо.

Ала Страйк забеляза, че на шофьора никак не му стана неприятно, задето бе изказано предположение от този род.

— Возих я цяла година. Приказвахме си надълго и нашироко. Имахме много общо. С подобен произход сме.

— В какъв смисъл?

— От смесени раси сме — уточни Коловас-Джоунс. — В моето семейство отношенията бяха доста сложни, та разбирах какво й е. А след като беше станала прочута, не познаваше много хора като нея самата. Нямаше с кого да си поговори искрено.

— Това, че е от смесени раси, беше проблем за нея, така ли?

— А как мислите, лесно ли е било на чернокожа да израсне в бяло семейство?

— И ти ли си имал подобно детство?

— Баща ми е наполовина ямаец, наполовина уелсец, а майка ми е наполовина англичанка, наполовина гъркиня. Лула все повтаряше, че ми завижда — подхвърли той и се поизправи на стола си. — Казваше: „Ти поне знаеш откъде произхождаш, та макар да е от цял свят“. А за рождения ми ден ми направи подарък — обяви той сякаш с чувството, че не е впечатлил Страйк достатъчно. — Сако „Ги Соме“, дето струва поне деветстотин лири.

От Страйк очевидно се очакваше реакция, затова той кимна, като се чудеше дали Коловас-Джоунс не е дошъл само за да раздува колко близък е бил с Лула Ландри. Удовлетворен, шофьорът продължи:

— Та така в деня, когато умря… По-точно сутринта в деня преди смъртта й аз я закарах до дома на майка й. И тя не беше щастлива. Никога не й беше приятно да посещава майка си.

— Защо?

— Защото жената направо не е наред — отсече Коловас-Джоунс. — Един път ги возих и двете, май беше на рождения ден на майката. Тръпки да те побият от тази лейди Ивет. Постоянно се обръщаше към Лула с „прескъпа, любима моя“, чак прекалено и неестествено, не е ли така? Та така в този ден майка й тъкмо беше изписана от болницата и нямаше как посещението да е забавно. Лула никак не гореше от нетърпение да я види. Беше напрегната, каквато не я бях виждал преди. А после й казах, че вечерта не мога да я возя, защото вече съм ангажиран за Дийби Мак, което още повече й развали настроението.