Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Защо?

— Защото обичаше аз да я карам — възкликна Коловас-Джоунс, сякаш Страйк страдаше от тъпота. — Помагах й да се отървава от папараците, бях й нещо като бодигард на влизане и излизане от разни места.

Само с леко потрепване на лицевите си мускули Уилсън успя да покаже на какво мнение е по темата за потенциала на Коловас-Джоунс като бодигард.

— Не можеше ли да се смениш с друг шофьор и да возиш нея вместо Мак?

— Можех, но не исках — призна Коловас-Джоунс. — Голям фен съм на Дийби, държах да се запозная с него. Тъкмо това подразни Лула. Та така, закарах я аз до къщата на майка й и останах да я чакам там — забързано продължи той. — Ето за кое исках да ви разправя. Когато излезе, тя беше много странна. Не бях я виждал такава. Поиска ми писалка и започна да драска нещо върху синя хартия. Нищо не казваше, само пишеше. После я закарах до „Вашти“, защото имаше среща с приятелка за обяд…

— Какво е „Вашти“? Коя приятелка?

— „Вашти“ е магазин, викат му бутик. В него има кафене, много модно заведение. А приятелката… — Коловас-Джоунс защрака с пръсти и се намръщи. — Беше момичето, с което се сприятелила, докато лежала в клиника за душевноболни. Как й беше името, дявол я взел? Често ги возех двете. Господи… Руби? Рокси? Ракел? Нещо такова. Тя живееше в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, бездомна беше. Лула влезе в магазина, още на път за майка й ми беше казала, че ще обядва там, но остана не повече от четвърт час, след което излезе сама и поръча да я откарам у дома й. Малко странно, нали? А Ракел или както й беше там името, ще се сетя, не беше с нея. Обикновено откарвахме Ракел, когато бяха заедно. И синьото листче го нямаше. А Лула изобщо не ми каза и дума по пътя на връщане.

— Спомена ли пред полицията за синьото листче?

— Да, но те не обърнаха внимание. Казаха, че сигурно е било списък за пазаруване.

— Спомняш ли си как точно изглеждаше?

— Ами синя хартия. Като от комплектите за писма за въздушна поща. — Той погледна часовника си. — След десет минути трябва да тръгвам.

— Значи тогава за последен път видя Лула?

— Да, тогава.

Той се зае да чопли нокътя си.

— Каква беше първата ти мисъл, като чу, че е умряла?

— Не знам — отвърна Коловас-Джоунс и загриза кожичката на нокътя. — Бях шокиран. Не очакваш да се случи нещо такова, когато си видял човека само часове преди това. По вестниците твърдяха, че бил Дъфийлд, защото се скарали в нощния клуб. Честно казано, и аз си помислих, че може да е бил той. Мръсник.

— Познаваше го, така ли?

— Возих ги заедно няколко пъти — отвърна Коловас-Джоунс. Ноздрите му потрепнаха и устните му се свиха, сякаш бе доловил лоша миризма.

— Какво беше мнението ти за него?

— За мен беше един талантлив използвач. — С неочаквана имитаторска дарба той изрече с равен и провлачен глас: — „Ще ни трябва ли той по-късно, Лулс? Най-добре да чака, нали?“ — После добави с нескрит гняв: — Нито веднъж не се обърна направо към мен. Невежо влечуго.

Дерик вметна полугласно:

— Кийрън е актьор.

— Имам само дребни роли дотук — поясни Коловас-Джоунс.

После направи кратко експозе на телевизионните сериали, в които се бе появявал, при което по преценка на Страйк демонстрира явно желание да бъде смятан за нещо повече от това, което сам той мислеше, че е; да му бъде приписано онова непредсказуемо, опасно и преобразяващо качество: славата. Да вози толкова често къпещи се в нея и да не я прихване от тях вероятно му се струваше дразнещо и дори вбесяващо, помисли си Страйк.

— Кийрън ходи на прослушване при Фреди Бестигуи — съобщи Уилсън. — Нали така беше?

— Да — измърмори Коловас-Джоунс и липсата на ентусиазъм в гласа му ясно говореше за резултата.

— Как се случи? — попита Страйк.

— По обичайния начин — отвърна Коловас-Джоунс с нотка на надменност. — Чрез агента ми.

— И нищо ли не излезе?

— Решиха да поемат в друга посока — каза Коловас-Джоунс. — Махнаха ролята.

— И тъй откъде взе Дийби Мак онази вечер? От Хийтроу ли?

— Да, от пети терминал — кимна Коловас-Джоунс и очевидно върнат към грубата реалност, погледна часовника си. — Трябва да тръгвам вече.

— Може ли да повървя с теб до колата ти? — попита Страйк.

Уилсън също изрази готовност да ги придружи. Страйк плати сметката и тримата излязоха от заведението. Навън Страйк предложи цигари на спътниците си. Уилсън отказа. Коловас-Джоунс си взе.

Недалеч, на ъгъла с Илектрик Лейн, беше паркиран сребрист мерцедес.

— Къде закара Дийби, когато пристигна? — попита Страйк Коловас-Джоунс, докато вървяха към колата.