Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Сбърках вратата — обясни Страйк. — Мислех, че е банята.

Той влезе в съседното тясно помещение и там на затворена врата, преди да пусне водата в тоалетната и да завърти крановете заради болногледачката, прочете последното желание и завещание на Лула Ландри, надраскано на хартията за писма на майка й и подписано от Рошел Онифаде като свидетел.

Когато се върна в спалнята, Ивет Бристоу още лежеше със затворени очи.

— Заспала е — съобщи полугласно сестрата. — Тя много спи.

— Да — каза Страйк с бучаща в ушите му кръв. — Моля ви, предайте й, че съм се сбогувал, като се събуди. А сега трябва да си вървя.

Минаха заедно по уютния коридор.

— Лейди Бристоу изглежда много болна — коментира Страйк.

— О, да, така е — потвърди болногледачката. — Може да умре всеки момент, зле е.

— Май че си забравих тук… — смотолеви Страйк, като сви вляво в жълтата дневна, където бе влязъл в началото, наведе се над канапето, за да блокира видимостта на жената, и внимателно върна телефонната слушалка на вилката.

— Аха, ето го — каза, като се престори, че взема нещо дребно и го пъха в джоба си. — Е, много ви благодаря за кафето.

С ръка на дръжката на вратата той се обърна и я погледна.

— Май че е все така пристрастена към валиума — подхвърли той.

Доверчива и без всякакви подозрения, сестрата се усмихна разбиращо.

— Така е, но това вече не може да й навреди. Ала аз намирам, че лекарите са виновни. По етикетите съдя, че трима са й давали рецепти за него в продължение на години.

— Много непрофесионално — отбеляза Страйк. — Още веднъж благодаря за кафето. Довиждане.

Той затича надолу по стълбите с вече изваден от джоба мобилен телефон и беше толкова въодушевен, че въобще не гледаше къде стъпва. Взе завоя на стълбите, но протезата му се хлъзна на ръба, коляното му се усука и той се стовари тежко и с все сила, като се изтъркаля надолу по шест стъпала, преди да се спре на площадката с адска болка и в ставата, и в ръба на крака си, който сякаш току-що бе отрязан и тъканта още не бе зараснала.

— По дяволите!

— Добре ли сте? — подвикна болногледачката и надникна надолу през перилата.

— Нищо ми няма! — извика той в отговор. — Само се подхлъзнах, няма страшно. По дяволите, по дяволите — продължи да стене едва чуто, докато се изправяше, хванат за перилата, като се боеше да се отпусне с цялата си тежест върху протезата.

Изкуцука до долу, силно облягайки се на парапета, прекоси фоайето с подскоци, отпусна се върху дръжката на тежката входна врата и се добра някак до външните стъпала.

Спортуващите деца вече се изтегляха в колона в белезникаво и тъмносиньо, поемайки обратния път към училището си и обяда. Страйк стоеше облегнат на затоплената тухлена стена, като сипеше цветисти ругатни към себе си и се чудеше колко ли голяма вреда си е причинил. Болката беше убийствена, вече раздразнената кожа сега пламтеше, сякаш бе одрана под подложката от гел, предназначена да я предпазва. Идеята да върви пеша до метрото му се стори крайно непривлекателна.

Седна на най-горното стъпало и се обади, за да повика такси, след което направи серия от обаждания: първо до Робин, после до Уордъл, накрая до адвокатската кантора „Ландри, Мей, Патерсън“.

Иззад ъгъла се зададе черно такси. Докато се изправяше и с куцане и растяща болка тръгна към тротоара, на Страйк за пръв път му мина през ума колко много тези представителни автомобили приличат на миниатюрни катафалки.

— Мислех, че би искал да покажеш това най-напред на клиента си — промълви бавно Ерик Уордъл, като гледаше завещанието в найлоновия му джоб.

— Щях да го направя, само че той е в Рай — обясни Страйк, — а въпросът е спешен. Казах ти, стремя се да предотвратя нови две убийства. Имаме си работа с маниак, Уордъл.

От болката го обливаше пот. Откакто бе седнал до струящия слънчева светлина прозорец във „Федърс“, подтиквайки полицая към бързи действия, Страйк се чудеше дали не е разместил коляното си, или не е счупил малкия остатък от тибията си при падането по стълбището на Ивет Бристоу. Не искаше да се занимава с крака си в таксито, което сега го чакаше до бордюра отвън. Броячът му бавно изяждаше аванса, даден от Бристоу, от когото никога нямаше да получи следващо плащане, защото в днешния ден предстоеше арест, стига Уордъл да решеше да се размърда.