Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

После отново излезе стремително. Лейди Бристоу затвори очи. Страйк отпи глътка от черното кафе и каза:

— Лула е търсила биологичните си родители в годината, преди да умре, нали така?

— Да — отвърна лейди Бристоу все така със затворени очи. — Тъкмо ми бяха поставили диагноза рак.

Настана пауза, през която Страйк остави чашата си с леко потракване. Далечните възбудени викове на децата отвън долетяха през отворения прозорец.

— Джон и Тони й бяха много, много сърдити — каза лейди Бристоу. — Според тях тя не биваше да издирва биологичната си майка точно когато аз бях тежко болна. Туморът вече много се беше развил, когато го откриха. Минах направо към химиотерапия. Джон беше безкрайно добър, возеше ме до болницата и обратно, дойде да живее при мен през най-тежкия период, дори Тони се отбиваше, а Лула изглежда я вълнуваше единствено… — Тя въздъхна и отвори очи, като потърси лицето на Страйк. — Тони все повтаряше, че е много разглезена. Смея да кажа, че вината беше моя. Бях изгубила Чарли и се стараех да направя всичко за нея.

— Знаете ли доколко е успяла Лула с издирването на биологичното си семейство?

— Боя се, че не. Според мен тя знаеше колко силно ме разстройва това. Не ми казваше много. Знам, разбира се, че е открила майката, защото по медиите се вдигна голям шум. Беше точно каквато Тони предсказваше. Не е искала Лула. Ужасна, ужасна жена — прошепна лейди Бристоу. — Но Лула постоянно ходеше да я вижда. Точно през този период ми правеха химиотерапия. Цялата ми коса опада…

Гласът й замря. Страйк се почувства истински звяр, когато продължи с въпросите си, а може би тъкмо такова бе нейното намерение.

— Ами биологичният й баща? Споделяла ли е дали е узнала нещо за него?

— Не — слабо отвърна лейди Бристоу. — Не съм питала. Имах впечатлението, че се е отказала от цялата тази история, след като откри ужасната майка. Не желаех да обсъждаме този въпрос. Темата твърде много ме потискаше. Мисля, че тя го осъзнаваше.

— И не е споменала за биологичния си баща при последното ви виждане? — настоя Страйк.

— О, не — отвърна тя с мекия си глас. — Не. Това не беше много дълго посещение. В мига, в който дойде, ми каза, че не може да остане дълго. Имала среща с приятелката си Киара Портър.

Огорчението й го облъхна също като мириса на тежко болен, носещ се от нея. По някакъв начин му напомняше Рошел, макар че бяха толкова различни: и двете загатваха за недоволството си от това, че са били пренебрегвани.

— Спомняте ли си за какво говорихте с Лула в онзи ден?

— Нали разбирате, бяха ми дали много обезболяващи. Бях претърпяла сериозна операция. Не си спомням всички подробности.

— Но си спомняте, че Лула е идвала да ви види? — попита Страйк.

— О, да — отвърна тя. — Събуди ме, бях заспала.

— Спомняте ли си за какво приказвахте?

— За моята операция, разбира се — отговори малко рязко. — А после и за по-големия й брат.

— По-големия…?

— За Чарли — тъжно промълви лейди Бристоу. — Разказах й за деня, в който умря. Никога преди не й бях говорила за това. Най-ужасният ден в живота ми.

Страйк можеше да си я представи легнала и твърде омаломощена, но не по-малко засегната от това, че задържа дъщеря си против желанието й, за да й говори за болката си и за мъртвия си син.

— Как можех да знам, че това е последният път, когато я виждам — пророни лейди Бристоу. — Не осъзнавах, че съм на път да изгубя и второ дете.

Кървясалите й очи плувнаха. Тя примигна и две големи сълзи се стекоха по изпитите й страни.

— Бихте ли извадили хапчетата ми от това чекмедже? — пошепна тя и посочи със съсухрен пръст нощното шкафче.

Страйк го отвори и видя вътре множество бели кутийки с етикети по тях.

— Кое точно…?

— Няма значение. Всичките са едни и същи — каза тя.

Той извади едно с ясен надпис „Валиум“. Вътре имаше достатъчно хапчета, за да се предозира десетократно.

— Извадете ми две — помоли тя. — Пия ги с чай от лайка, ако е достатъчно изстинал.

Страйк й подаде две хапчета и чашата. Ръцете й трепереха и той трябваше да придържа чинийката. Съвсем не на място му хрумна аналогията със свещеник, даващ последно причастие.

— Благодаря ви — промълви тя и се отпусна на възглавниците, като върна чая на шкафчето и впери в него питащ поглед. — Джон не ми ли беше споменал, че сте познавали Чарли?

— Да, познавах го — отвърна Страйк. — Никога не го забравих.

— Не, то се знае. Той бе най-обичливото дете на света. Всички го казваха. Най-милото момче, което съм познавала. Липсва ми всеки божи ден.