Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Навън пред прозореца пищяха деца, платаните шумоляха и Страйк се замисли как ли бе изглеждала стаята през зимната сутрин преди месеци, когато дърветата са били голи, Лула Ландри е седяла на неговото място с красивите си очи, вперени в снимката на Чарли, докато унесената й майка й е разказвала ужасната история.

— Никога преди не бях говорила на Лула за това. Момчетата бяха излезли с велосипедите си. Чухме Джон да пищи, а после крясъците на Тони…

Страйк още не бе допирал химикалката до листа. Наблюдаваше лицето на умиращата, докато тя говореше.

— Алек не ми даваше да погледна, не искаше да ме пусне да доближа до кариерата. Когато ми каза какво се е случило, припаднах. Мислех, че ще умра. Исках да умра. Не можех да проумея как Бог допусна това. Ала оттогава взех да си мисля, че може би съм заслужила да ме сполети — говореше едва доловимо лейди Бристоу, с очи, вперени в тавана. — Чудила съм се дали не бях наказана. Защото ги обичах прекалено много. Разглезвах ги. Не можех нищо да им откажа. Чарли, Алек и Лула. Мисля, че трябва да е наказание, иначе би било неизразимо жестоко, нали? Да съм принудена да го преживявам отново, и отново, и отново.

Страйк нямаше отговор, който да й даде. Тя би трябвало да предизвиква жалост, но той установи, че не може да я пожали дори толкова, колкото тя вероятно заслужаваше. Лежеше умираща, загърната в невидимата мантия на мъченичеството, излагаща пред него своята безпомощност и пасивност като скъпи накити, но доминиращото чувство у него бе неприязън.

— Толкова много исках Лула — промълви лейди Бристоу, — но едва ли тя някога… Беше истинско сладурче. Толкова красива. Всичко бих сторила за това момиче. Ала тя не ме обичаше, както ме обичаха Чарли и Джон. Може би я взехме твърде късно. Джон ревнуваше в началото, когато тя дойде при нас. Беше покрусен и при появата на Чарли… но накрая станаха близки приятели. Много близки.

Лека бръчица се появи на фината като хартия кожа на челото й.

— Така че Тони грешеше.

— За какво е грешал? — попита тихо Страйк.

Пръстите й взеха да мачкат завивките. Тя преглътна.

— Според Тони не биваше да осиновяваме Лула.

— Защо?

— Тони никога не е харесвал нито едно от децата ми — каза Ивет Бристоу. — Брат ми е много суров човек. Много студен. Изрече ужасни неща, след като Чарли умря. Алек го удари. Не беше истина. Не беше вярно това, което каза Тони.

Мътните й очи се спряха на лицето на Страйк и на него за миг му се мярна жената, която тя бе била, преди да изгуби образа си: малко натрапчива, малко вдетинена, твърде зависима, ултраженствено създание, закриляно и обгрижвано от сър Алек, който се бе стремил да угажда на всяко нейно желание и каприз.

— Какво каза Тони?

— Ужасни неща за Джон и Чарли. Ужасни. Не искам да ги повтарям. А после телефонирал на Алек, като научил, че ще осиновяваме момиченце, и му казал, че не бива да го правим. Алек беше бесен — прошепна тя. — Забрани на Тони да стъпва у дома.

— Казахте ли това на Лула, когато ви посети в онзи ден? — попита Страйк. — За Тони и за нещата, които е казал след смъртта на Чарли и при нейното осиновяване?

Тя като че предусети упрек.

— Не си спомням какво точно й казах. Току-що бях претърпяла много сериозна операция. Бях малко сънлива от лекарствата. Сега не помня точните си думи…

Последва рязка смяна на темата.

— Онова момче ми напомняше Чарли. Приятелят на Лула. Онова много хубаво момче, как му беше името?

— Еван Дъфийлд?

— Точно така. Той дойде да ме види наскоро. Не знам кога точно… Губя представа за времето, тъпчат ме с толкова много лекарства. Така или иначе дойде да ме посети. Беше много мило от негова страна. Искаше да си говорим за Лула.

Страйк си спомни твърдението на Бристоу, че майка му не разбрала кой е Дъфийлд, и се запита дали лейди Бристоу не играе игрички със сина си, като се преструва на по-объркана, отколкото е в действителност, за да стимулира инстинкта му да я брани.

— И Чарли щеше да е същият красавец, ако беше жив днес. Можеше да стане певец или актьор. Обожаваше да играе сценки, спомняте ли си? Домъчня ми за онзи младеж Еван. Той плака тук заедно с мен. Призна как мислел, че тя се среща с друг мъж.

— И кой е бил този друг мъж?

— Певецът — отвърна лейди Бристоу. — Онзи певец, който бе написал песни за нея. Когато си млад и красив, можеш да бъдеш много жесток. Стана ми мъчно за него. Каза ми, че се чувствал виновен. Обясних му, че няма защо да се измъчва от чувство за вина.