Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Признавам ти го, това би могло да сочи към мотив…

— Би могло? — повтори Страйк. — Би могло ли? Десет милиона биха могли да са мотив? Дявол го взел…

— … само че ми трябват доказателства, които да издържат в съда, а ти не си ми донесъл такива.

— Току-що ти съобщих къде ще ги откриеш! Да съм сбъркал дотук? Казах ти, че е било завещание, и ето ти го тук. Издействай съдебна заповед!

Уордъл потърка красивото си лице, сякаш го мъчеше зъбобол, и се намръщи срещу завещанието.

— Господи боже — изпъшка Страйк, — колко пъти да ти го повторя още? Танзи Бестигуи е била на балкона, чула е Ландри да казва „Направих го вече“…

— Стъпваш по много тънък лед, приятел — отбеляза Уордъл. — Защитата прави на кайма онези, които са лъгали заподозрения. Когато Бестигуи установи, че няма никакви снимки, ще отрече всичко.

— Нека. Тя няма да отрече. И без това е узряла за признание. Но ако си такова шубе, че да не се задействаш, Уордъл — рече Страйк, който вече усещаше студена пот по гърба си и мъчителна болка в остатъка от десния си крак, — и някой друг близък до Лула Ландри умре, отивам направо при шибаните медии. Ще им кажа, че съм ти предоставил всичката информация, с която съм разполагал, и че си имал пълна възможност да арестуваш убиеца. Ще си изкарам хонорара срещу правата за историята си. Можеш да предадеш това мое послание на Карвър. Ето — продължи той и бутна към него листче, на което бе надраскал няколко шестцифрени номера. — Опитай първо тях. Върви сега за съдебна заповед.

Страйк плъзна по масата завещанието към Уордъл и стана с усилие от високия стол. Извървяването на разстоянието от пъба до таксито му причини нечовешки мъки. Колкото повече натиск упражняваше върху десния си крак, толкова по-раздираща ставаше болката.

Робин бе звъняла на Страйк на всеки десет минути от един часа насам, но той не вдигаше. Звънна му отново, докато той мъчително се изкачваше по металните стълби към офиса си и се избутваше нагоре главно с помощта на ръцете си. Тя чу рингтона му да отеква на стълбището отвън и забърза към площадката.

— Ето те! Звънях ли, звънях, има толкова… Какво е станало, добре ли си?

— Нищо ми няма — излъга той.

— Не, ти си… Какво ти се случи?

Тя забърза към него надолу по стълбите. Беше бял като платно, изпотен и по мнението на Робин изглеждаше, сякаш е болен.

— Да не си пил?

— Не съм пил, по дяволите! — тросна се той. — Аз… Прощавай, Робин, изпитвам болка. Трябва да седна.

— Какво стана? Дай да ти помогна…

— Няма проблем, ще се справя сам.

Той бавно се изтласка до площадката и едва докуцука до старото канапе. Когато с цялата си тежест се отпусна върху него, Робин чу нещо в дървената конструкция да изпуква и си отбеляза наум „Ще ни трябва ново“, а после — „Но аз напускам“.

— Какво стана? — отново попита тя.

— Паднах по стълбите — отвърна Страйк, леко задъхан и все още с палто. — Като пълен идиот.

— Какви стълби? Как се случи?

Въпреки болката си той се усмихна на изражението й, смесица от ужас и възбуда.

— Не съм се бил с никого, Робин, просто се подхлъзнах.

— О, ясно. Малко си… Изглеждаш блед. Дали пък не е някоя сериозна травма, а? Мога да извикам такси, сигурно трябва да те види лекар.

— Няма нужда. Да са ни останали тук още някакви обезболяващи?

Тя му донесе вода и парацетамол. Той ги изпи, после протегна крака, потрепна и попита:

— Какво става тук? Греъм Хардкеър изпрати ли ти снимка?

— Да — отвърна тя и забърза към монитора. — Ето я.

След размърдване на мишката и едно щракване образът на лейтенант Джона Ейджиман изпълни екрана.

Двамата мълчаливо гледаха лицето на младия човек, чиято безспорна хубост не бе накърнена от твърде големите уши, наследени от баща му. Униформата в алено, черно и златисто много му отиваше. Усмивката му бе леко изкривена, скулите — високи, челюстта — квадратна, а кожата — тъмна, с лек червеникав оттенък като на току-що запарен чай. Излъчваше небрежния чар, който бе притежавала и Лула Ландри, онова неопределимо качество, приковаващо погледа към снимката.

— Прилича на нея — промълви Робин полугласно.

— Да, прилича. Нещо друго да става?

— О, господи, да… Джон Бристоу се обади преди половин час да каже, че не може да се свърже с теб, а Тони Ландри звъня три пъти.

— Така и очаквах. Какво каза?

— Беше абсолютно… Първия път поиска да говори с теб, а когато отвърнах, че не си тук, затвори ми, преди да успея да му дам мобилния ти телефон. Втория път ми заяви, че трябвало да му се обадиш незабавно, и тръшна слушалката, преди да съм казала, че още не си се върнал. Но третия път беше направо… Беше извънредно разгневен. Крещя ми.