Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Дано не те е нагрубявал — намръщи се Страйк.

— Мен не, всичко беше насочено срещу теб.

— Какво ти каза?

— Не говореше много свързано, но нарече Джон Бристоу „тъп кретен“, после се разкрещя, че Алисън си отишла, за което явно държи теб отговорен, защото викаше с цяло гърло как щял да те съди за клевета и разни от тоя род.

— Алисън е напуснала работата си?

— Да.

— А каза ли къде е тя… Не, разбира се, не е казал, от къде на къде ще знае? — довърши повече на себе си, отколкото към Робин.

Погледна към китката си. Евтиният му ръчен часовник изглежда се беше ударил при падането му, защото бе спрял на един без петнайсет.

— Колко е часът?

— Пет и десет.

— Вече?

— Да. Имаш ли нужда от нещо? Мога да поостана.

— Не, искам да си вървиш още сега.

Тонът му бе такъв, че вместо да иде да вземе палтото и чантата си, Робин остана закована на място.

— Какво очакваш да се случи?

Страйк се бе заел да опипва крака си точно под коляното.

— Нищо. Достатъчно извънреден труд ти се събра напоследък. Обзалагам се, че Матю ще се радва веднъж да се прибереш навреме.

Нямаше как да намести протезата през крачола на панталона си.

— Моля те, Робин, тръгвай — вдигна поглед към нея той.

Тя се поколеба, после отиде да вземе шлифера и чантата си.

— Благодаря — каза му. — Ще се видим утре.

И си тръгна. Той изчака да чуе стъпките й по стълбите, преди да навие крачола си, но никакъв шум не стигна до слуха му. Стъклената врата се отвори и тя отново се появи.

— Очакваш някого да дойде — каза, стиснала дръжката на бравата. — Нали?

— Може би — отвърна Страйк, — но това няма значение. — Успя някак да й се усмихне, защото тя го гледаше с изопнато тревожно лице. — Не се безпокой за мен. — Но когато видя, че изражението й не се промени, добави: — Тренирал съм малко бокс в армията.

Робин леко се засмя.

— Да, споменавал си го.

— Така ли?

— Неведнъж. Онази вечер… сещаш се…

— О, да. Е, истина е.

— Но кого…

— Матю няма да ми благодари, ако ти кажа. Върви си у дома, Робин, ще се видим утре.

Този път, макар и неохотно, тя наистина си тръгна. Той изчака, докато чуе, че вратата към Денмарк стрийт се затръшва, после нави нагоре крачола си, откачи протезата и разгледа подутото коляно и края на ампутирания си крак, който бе натъртен и възпален. Чудеше се какво точно си е причинил, но тази вечер нямаше време да отнесе проблема към специалист.

Сега му се щеше да бе помолил Робин да му донесе нещо за ядене, преди да си тръгне. Като подскачаше тромаво и се хващаше ту за бюрото, ту за кантонерката и за канапето, някак успя да си направи чаша чай. Изпи го, седнал на стола на Робин, изяде половин пакет бисквити и прекара повечето от времето си, разглеждайки лицето на Джона Ейджиман. Парацетамолът почти не бе повлиял на болката в крака му.

Когато довърши бисквитите, провери мобилния си телефон. Имаше много пропуснати обаждания от Робин и две от Джон Бристоу.

От тримата, които допускаше, че могат да се появят в офиса му тази вечер, Страйк се надяваше Бристоу да е първият. Ако полицията искаше конкретно доказателство за убийство, само клиентът му можеше да го предостави (макар може би да не осъзнава това). Ако пък пристигнеха или Тони Ландри, или Алисън Кресуел, щеше… И Страйк прихна в пустия си офис, защото изразът, който му дойде наум, бе „да измисли нещо в крачка“.

Ала ето че стана шест часът, а после шест и половина и никой не позвъни на звънеца. Страйк отново намаза с мехлем края на крака си и прикрепи протезата, което му причини ужасна болка. Докуцука с пъшкане във вътрешния кабинет, тръшна се на стола си и се предаде, пак свали изкуствения крак, след което захлупи глава върху ръцете си на бюрото просто за да отмори парещите си очи.

Стъпки по металното стълбище. Страйк мигом изпъна гръб, без да знае дали е спал пет минути, или петдесет. Някой почука на стъклената врата.

— Влез, отворено е! — извика той и покри с крачола си неприкрепената протеза.

За огромно облекчение на Страйк Джон Бристоу бе този, който влезе в стаята, примигващ през очилата си с дебели стъкла и явно силно развълнуван.

— Здравей, Джон. Влизай, седни.

Ала Джон приближи към него разгневен и с лице на петна както в деня, когато Страйк отказа да поеме случая, и стисна здраво облегалката на предложения му стол.

— Казах ти — изрече той, а петната по слабото му лице ставаха ту по-червени, ту избледняваха, докато размахваше кокалестия си пръст срещу Страйк. — Казах ти пределно ясно, че не желая да се срещаш с майка ми, без да присъствам и аз.