Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Знам, че ми каза, Джон, но…

— Тя е неимоверно разстроена. Не знам какво си й казал, но плачеше и хълцаше по телефона следобед!

— Съжалявам да го чуя. Не даде вид, че възразява срещу въпросите ми…

— В ужасно състояние е! — изкрещя Бристоу и големите му зъби проблеснаха. — Как посмя да идеш при нея без мен? Как посмя?

— Джон, направих го, защото, както ти обясних след погребението на Рошел, според мен си имаме работа с убиец, който може да убие отново — каза Страйк. — Ситуацията е опасна и искам да й се сложи край.

— Искаш да й се сложи край? А какво мислиш, че ми е на мен? — извика Бристоу и гласът му премина във фалцет. — Имаш ли представа каква вреда си нанесъл? Майка ми е направо съсипана, а сега и приятелката ми изчезна без следа, за което Тони обвинява теб! Какво стори с Алисън? Къде е тя?

— Не знам. Пробва ли да й позвъниш?

— Не вдига. Какво става, по дяволите? Цял ден тичах да гоня вятъра, а като се връщам…

— Гони вятъра ли? — повтори Страйк, като крадешком премести крака си, за да задържи протезата изправена.

Бристоу се тръшна върху стола насреща, като дишаше тежко и примигваше срещу Страйк, заслепен от яркото следобедно слънце, светещо през прозореца зад него.

— Сутринта някой се обадил на секретарката ми — ядосано заговори той, — представил се за наш важен клиент от Рай, който настоявал за спешна среща. Пътувах цял ден дотам, за да установя, че той е извън страната и никой не ми се е обаждал. Би ли свалил тази щора, ако обичаш — добави той и засенчи очи с длан. — Нищо не виждам.

Страйк дръпна шнурчето и щората се смъкна шумно, като потопи двамата в хладен и леко раиран полумрак.

— Много странна история — отбеляза Страйк. — Сякаш някой е искал да те отстрани от града.

Бристоу не отговори. Стрелкаше гневно Страйк, а гърдите му се вдигаха и спускаха.

— Търпението ми се изчерпа — отсече рязко той. — Прекратявам това разследване. Можеш да задържиш всичките пари, които ти дадох. Трябва да мисля за майка си.

Страйк извади незабелязано телефона от джоба си, натисна няколко бутона и го сложи на скута си.

— Не искаш ли да разбереш поне какво открих днес в гардероба на майка ти?

— Ти… Ровил си в гардероба на майка ми?!

— Да. Исках да надникна в онези чисто нови чанти, които Лула е получила в деня на смъртта си.

Бристоу запелтечи:

— Ти… Ти…

— Чантите са с подвижна подплата. Странна идея, нали? Скрито под подплатата на бялата чанта открих завещание, написано собственоръчно от Лула върху лист от синята хартия за писма на майка ти и с подписа на Рошел Онифаде като свидетел. Предадох го на полицията.

Ченето на Бристоу увисна. В продължение на няколко секунди той сякаш бе неспособен да проговори. Накрая прошепна:

— Но… какво се казва в него?

— Че оставя всичко, което притежава, на брат си лейтенант Джона Ейджиман от Кралския инженерен полк.

— Джона… кой?

— Иди и погледни монитора на компютъра отвън. Ще видиш снимката му там.

Бристоу се изправи и като сомнамбул отиде до компютъра в съседната стая. Страйк видя как мониторът се освети, когато Бристоу размърда мишката. На екрана се появи красивият Ейджиман със своята присмехулна усмивка и с изрядната си униформа.

— О, боже мой — промълви Бристоу. Върна се отново и седна срещу детектива, като го гледаше изумен. — Аз… не мога да повярвам.

— Това е мъжът от записа на охранителната камера — поясни Страйк. — Бяга далеч от мястото в нощта, когато е умряла Лула. Живеел е в Клъркънуел при овдовялата си майка, докато е бил в отпуск. Ето защо е бързал по Тиобалдс Роуд двайсет минути по-късно. Отивал си е у дома.

Бристоу шумно пое въздух.

— А всички казваха, че съм в плен на заблуда — почти викна той. — Ето че не съм бил заблуден!

— Не, Джон, не си бил заблуден — каза Страйк. — Заблуден не. По-скоро луд за връзване.

Отвъд засенчения от щората прозорец се носеха звуците на Лондон, жив по всяко време, боботещ и ехтящ от хора и превозни средства. Вътре в стаята не се чуваше никакъв шум освен накъсаното дишане на Бристоу.

— Моля? — с нелепа любезност попита той. — Какъв ме нарече?

Страйк се усмихна.

— Казах, че си луд за връзване. Убил си сестра си, разминало ти се е, а после ме накара да разследвам наново смъртта й.

— Ти… Няма начин да си сериозен.

— О, сериозен съм. От самото начало за мен бе очевидно, че човекът с най-голяма изгода от смъртта на Лула си ти, Джон. Десет милиона лири само щом майка ти предаде богу дух. Отвсякъде са си доста пари. Особено при положение че не разполагаш с много повече от заплатата си, колкото и да тръбиш за своя доверителен фонд. Акциите на „Албрис“ вече не струват и хартията, на която са напечатани, не е ли така?