Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Значи не знаеш да има изгубен ключ?

— Не.

— И никой от вас не е давал ключа си на друг?

— Боже мой, защо да правим това?

— Все си мисля за файла със снимки, изтрит от лаптопа на Лула, докато е бил в апартамента на майка ти. Ако някъде се подвизава друг ключ…

— Невъзможно е — отвърна Бристоу. — Това е… аз… Защо казваш, че Тони не е бил там? Трябва да е бил. Твърди, че ме е видял през вратата.

— Когато си тръгна от апартамента на Лула, отиде в службата, нали?

— Да.

— За документите?

— Да, само изтичах дотам и ги взех. Бях много бърз.

— И кога беше в дома на майка си?

— Не може да е било по-късно от десет часа.

— А мъжът, който влезе, кога пристигна?

— Може би… може би половин час по-късно. Честно, не си спомням. Не съм гледал часовника. Но защо Тони ще казва, че е бил там, ако не е бил?

— Ако е знаел, че работиш у дома си, лесно би могъл да заяви, че е идвал и не е искал да те безпокои, че просто е минал по коридора, за да се види с майка ти. Тя потвърди ли присъствието му пред полицията?

— Предполагам. Да, така мисля.

— Но не си сигурен?

— Не вярвам да сме го обсъждали някога. Мама беше изтощена, с болки, спа много този ден. А на следващата сутрин чухме новината за Лула…

— Но изобщо ли не ти се видя странно, че Тони не е влязъл в кабинета да говори с теб?

— Нищо странно нямаше — отговори Бристоу. — Беше в лошо настроение заради онази история с Конуей Оутс. По-изненадан щях да бъда, ако беше влязъл да си бъбрим.

— Джон, не искам да те тревожа, но се опасявам, че и ти, и майка ти може да сте в опасност.

Краткият нервен смях на Бристоу прозвуча кухо и неубедително. Страйк виждаше как Алисън, застанала на петдесет метра по-напред със скръстени ръце, напълно игнорира Робин и наблюдава него и Бристоу.

— Ти… не говориш сериозно, нали?

— Напълно сериозен съм.

— Но… Корморан, нима ми казваш, че знаеш кой е убил Лула?

— Да, мисля, че знам… но трябва да разговарям с майка ти, преди да приключим случая.

Бристоу изглеждаше така, сякаш иска да изпие съдържащото се в ума на Страйк. Късогледите му очи попиваха всеки сантиметър от лицето на детектива, изражението му бе смесица от страх и молба.

— Трябва да присъствам и аз — каза той. — Тя е много слаба.

— Разбира се. Какво ще кажеш за утре сутринта?

— Тони ще вдига пара, ако отново отсъствам през работно време.

Страйк чакаше.

— Добре — съгласи се Бристоу. — Добре. Утре в десет и половина.

Следващото утро бе свежо и ярко. Страйк взе метрото до изискания и потънал в зеленина район Челси. Почти не познаваше тази част на Лондон, защото Леда никога, дори и в най-прахосническите си фази, не се бе добирала до квартала около Кралската болница — Челси, чиято сграда се издигаше бледа и елегантна под пролетното слънце.

Франклин Роу беше привлекателна улица с червени тухлени къщи и платанови дървета; виждаше се обширно затревено пространство, оградено с парапет, където група деца в начално училищна възраст, облечени в тениски и сини шорти, играеха разни спортни игри под ръководството на учители в спортни екипи. Щастливите им викове ехтяха в спокойната тишина, иначе нарушавана само от птичи песни. Не минаха никакви коли, докато Страйк вървеше по тротоара към къщата на лейди Ивет Бристоу, пъхнал ръце в джобовете си.

На стената до частично остъклената врата на площадка, до която водеха четири стъпала от бял камък, имаше старомоден бакелитен панел със звънци. Страйк видя името на лейди Ивет Бристоу, грижливо изписано до апартамент „Е“, после се върна на тротоара и зачака в меката топлина на деня, оглеждайки улицата в двете посоки.

Стана десет и половина, но Джон Бристоу никакъв го нямаше. Наоколо бе пусто, с изключение на двайсетината дечица на поляната, тичащи между обръчи и конуси.

В десет и четирийсет и пет мобилният телефон на Страйк завибрира в джоба му. Съобщението беше от Робин:

Алисън току-що се обади да съобщи, че ДБ е задържан и не може да напусне службата. Не иска да говориш с майка му, без той да присъства.

Страйк незабавно изпрати съобщение на Бристоу:

Колко дълго ще бъдеш възпрепятстван? Има ли шанс да го направим по-късно днес?

Едва бе изпратил съобщението, когато телефонът зазвъня.

— Да, здравей — каза Страйк.

— Оги — разнесе се металическият глас на Греъм Хардкеър чак от Германия, — имам сведенията за Ейджиман.

— Уцели момента без грешка — уведоми го Страйк и извади бележника си. — Казвай.