Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Тони е прав. Вие гледате да измъкнете колкото можете повече от всичко това. Джон е изгубил реална представа. Лула е скочила, това е. Винаги е била неуравновесена. Джон е като майка си, изпада в истерия, въобразява си разни неща. Лула вземаше наркотици, беше от онези хора, които са излезли от контрол, вечно създават неприятности и търсят начини да привличат внимание. Разглезена беше. Пилееше пари наоколо. Можеше да има каквото и когото си поиска, но все не й беше достатъчно.

— Нямах представа, че сте я познавали.

— Аз… Тони ми е разказвал за нея.

— Той никак не я е харесвал, нали?

— Просто я виждаше каквато е. Не беше стока. Така е с някои жени — изрече тя, а гърдите й се издигаха и спускаха под безформения шлифер.

Студен ветрец раздвижи спарения въздух в салона, когато лелята на Рошел отвори вратата. Бристоу и Робин продължиха да се усмихват немощно, докато жената не я затвори зад себе си, след което си размениха погледи на облекчение.

Барманът беше изчезнал. Сега в малкия салон бяха само четиримата. Страйк за пръв път обърна внимание на песента, която звучеше като фон: Дженифър Ръш, „Силата на любовта“. Бристоу и Робин се приближиха до масата им.

— Мислех, че искаш да говориш с лелята на Рошел — каза Бристоу огорчен, сякаш напразно бе изтърпял тежко изпитание.

— Не чак толкова, че да тичам след нея — отвърна весело Страйк. — Ти ще ми преразкажеш.

По израженията на Робин и Бристоу Страйк отгатваше, че двамата намират отношението му странно лекомислено. Алисън ровеше за нещо в чантата си и лицето й беше скрито.

Дъждът беше спрял, тротоарите бяха хлъзгави, а небето — мрачно и заплашващо с нов валеж. Двете жени вървяха напред мълчаливо, а Бристоу усърдно предаваше на Страйк каквото помнеше от разговора си с леля Уинифред. Страйк обаче не го слушаше. Той наблюдаваше жените в гръб — и двете в черно, за случаен наблюдател почти еднакви, взаимозаменими. Спомни си скулптурите от двете страни на Куинс Гейт; въобще не бяха идентични, въпреки че ленивият поглед ги възприемаше така; едната бе женска, а другата — мъжка, от един и същ биологичен вид бяха, да, но все пак напълно различни.

Когато видя Робин и Алисън да спират до едно беемве, Страйк реши, че то е на Бристоу, забави ход и прекъсна разхвърляното му повествование за бурните отношения на Рошел със семейството й.

— Джон, искам да сверя нещо с теб.

— Казвай.

— Спомена, че си чул чичо си да влиза в апартамента на майка ти сутринта преди смъртта на Лула.

— Да, така е.

— Напълно сигурен ли си, че мъжът, когото си чул, е бил Тони?

— Да, разбира се.

— Но не си го видял, нали?

— Аз… — Заешкото лице на Бристоу внезапно придоби озадачено изражение. — Не, аз… май не го видях в действителност. Но го чух да си отваря, чух гласа му в коридора.

— Не мислиш ли, че тъй като си очаквал да е Тони, си приел, че това е той?

Нова пауза.

После с променен глас Бристоу попита:

— Нима твърдиш, че Тони не е бил там?

— Просто исках да знам доколко си сигурен, че е бил.

— Ами… до този момент бях напълно сигурен. Никой друг няма ключ от апартамента на майка ми. Няма как да е бил друг освен Тони.

— И тъй, чул си някой да си отваря, чул си мъжки глас. Той с майка ти ли говореше, или с Лула?

— Ами… — Големите предни зъби на Бристоу останаха да стърчат напред, докато той обмисляше въпроса. — Чух го да влиза. Май го чух да говори на Лула.

— А чу ли го да си тръгва?

— Да, чух го да се отдалечава по коридора. Чух как вратата се затвори.

— Когато Лула се сбогува с теб, спомена ли, че Тони е бил там преди малко?

И пак мълчание. Бристоу приближи ръка до устата си замислен.

— Аз… Тя ме прегърна, само това помня… Да, май каза, че е говорила с Тони. Каза ли го всъщност? Или съм приел, че е говорила с него, защото си помислих… Но ако не е бил чичо ми, кой е бил?

Страйк чакаше. Бристоу се взря в тротоара, мислеше усилено.

— Трябва да е бил той. Лула е видяла кой е влязъл и не се е учудила от присъствието му, така че кой друг може да е бил освен Тони? Кой друг би имал ключ?

— Колко са общо ключовете?

— Четири. Три резервни.

— Много.

— Аз, Лула и Тони имахме ключове. Мама искаше да можем да влизаме и излизаме, особено когато беше болна.

— И всички тези ключове са в наличност, така ли?

— Да… така мисля. Предполагам, че този на Лула се е върнал при майка ми заедно с другите й вещи. Тони все още си има своя, аз имам моя, а този на майка ми… Предполагам, че е някъде из апартамента.