Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Въпреки лишеното й от жарки чувства отношение към Бристоу, тя явно се гордееше с вниманието му, приемаше го като един вид трофей. Страйк се почуди дали преди появата на отчаяния Джон Бристоу Алисън е била канена някога на вечеря. Получил се бе сблъсък на двама души с нездрави потребности: Аз му дадох салфетки, той ме покани на вечеря.

Служителят от приюта закопчаваше сакото си. Като улови погледа на Страйк, той махна за довиждане и си излезе, без да е разговарял с никого.

— И какво е отношението на големия шеф към срещите на секретарката му и племенника му?

— Не Тони ръководи постъпките в личния ми живот — отсече тя.

— Така е — съгласи се Страйк. — Не е той човекът, който да упреква за смесване на работата с удоволствието, нали? При положение че спи със съпругата на Сайприън Мей.

Заблудена за миг от небрежния му тон, Алисън отвори уста да отговори. После смисълът на думите му стигна до нея и самоуверената й поза рухна.

— Това не е истина! — яростно изрече тя с пламнало лице. — Кой ви го каза? Лъжа е, абсолютна лъжа. Не е вярно. Не е!

Зад протеста на жената той чу ужасеното дете.

— Нима? А защо тогава Сайприън Мей ви прати в Оксфорд на седми януари да откриете Тони?

— Това… то беше само… защото бе забравил да даде на Тони едни документи за подпис, това е всичко.

— И защо не прибегна до факс или куриер?

— Бяха документи от деликатен характер.

— Алисън — подхвана Страйк, на когото нейното вълнение доставяше удоволствие, — и двамата знаем, че това са глупости. Сайприън е смятал, че Тони е забегнал със съпругата му за през деня, нали?

— Не! Няма такова нещо!

До бара леля Уинифред размахваше ръце като вятърна мелница срещу Бристоу и Робин, които я гледаха със замръзнали усмивки.

— Открихте го в Оксфорд, нали?

— Не, защото…

— В колко часа стигнахте там?

— Някъде около единайсет, но той…

— Сайприън трябва да ви е пратил в мига, в който сте отишли на работа.

— Документите бяха спешни.

— Но вие не намерихте Тони в хотела и на конференцията?

— Изпуснах го — отвърна тя с бясно отчаяние, — защото се беше върнал в Лондон да посети лейди Бристоу.

— Аха, вярно — подхвърли Страйк. — Малко е странно, че не е уведомил вас или Сайприън за връщането си в Лондон, нали?

— Не — отвърна тя в храбър опит да възвърне изгубеното си превъзходство. — Така или иначе с него имаше контакт. Мобилният му телефон беше включен. Нямаше значение.

— Позвънихте ли му на мобилния телефон?

Тя не отговори.

— Позвънихте му и той не вдигна, така ли?

Тя отпи от портото си с упорито мълчание.

— Честно казано, едно обаждане от секретарката може наистина да съсипе атмосферата, ако се трудиш в момента.

Той очакваше тя да се възмути от думите му и не беше разочарован.

— Отвратителен сте. Повече от отвратителен — задавено произнесе Алисън, а бузите й вече бяха огненочервени въпреки цялото й старание да бъде високомерна.

— Сама ли живеете? — попита я той.

— Какво общо има това? — попита тя, съвършено объркана.

— Просто се чудех. Значи не виждате нищо странно в това Тони да се регистрира в хотел за през нощта, да шофира обратно до Лондон на следващата сутрин и отново да се върне в Оксфорд навреме, за да напусне хотела на следващия ден?

— Той се върна в Оксфорд, за да присъства на конференцията следобеда — упорито настоя тя.

— О, нима? Може би останахте и го видяхте там?

— Присъствал е — отвърна тя уклончиво.

— И имате доказателства за това?

Тя не каза нищо.

— Какво сте по-склонна да предположите — попита я Страйк, — че Тони е прекарал целия ден в леглото с Ърсула Мей или че е имал някаква конфронтация с племенницата си?

На бара леля Уинифред намести плетената си шапка и върза наново колана си. Изглежда се приготвяше да си върви.

В продължение на няколко секунди Алисън се бори със себе си и после, сякаш отприщваше нещо дълго потискано, прошепна с ярост:

— Те нямат връзка. Знам, че нямат. Такова нещо не може да се случи. Ърсула държи единствено на парите, само те я интересуват, а Тони има по-малко от Сайприън. Ърсула никога не би пожелала Тони.

— О, знае ли човек? Плътската страст може да е надделяла над меркантилната й ориентация — възрази Страйк, като внимателно наблюдаваше Алисън. — Случват се такива неща. Трудно ми е да го преценя като мъж, но Тони никак не изглежда зле, нали?

Видя неприкритата й болка, гнева й. Когато заговори, гласът й беше задавен.