Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Хубаво.

— Празнувам годежа на годеницата си — изрече той и вдигна единайсетата си халба за тост, като я разлюля с несигурна ръка. — Въобще не биваше да го напуска — заяви силно и ясно. — Не биваше да оставя почитаемия Джаго Рос. Който е забележителен путьо.

Последната дума буквално я извика. В пъба имаше повече хора, отколкото при пристигането на Страйк, и повечето изглежда го чуха. Още преди това му хвърляха скептични погледи. С едрото си тяло, притворените клепачи и войнственото изражение си бе осигурил малка непристъпна зона около себе си; посетителите отдалеч заобикаляха масата му, когато трябваше да отидат до тоалетната.

— Да се поразходим, а? — предложи Робин. — Ял ли си нещо?

— Знаеш ли какво? — каза той, като се наведе напред и опря лакти на масата, при което едва не събори чашата си. — Знаеш ли какво, Робин?

— Какво? — попита тя и задържа бирата му. Внезапно я налегна силно желание да се изкиска. Много от останалите клиенти на заведението ги наблюдаваха.

— Ти си много добро момиче — отбеляза Страйк. — Да, много свестен човек си. Това го забелязах — додаде тържествено.

— Благодаря ти — усмихна се тя и с усилие се въздържа да не прихне.

Той се облегна назад и затвори очи.

— Съжалявам, наквасих се.

— Да.

— Не го правя често напоследък.

— Не.

— Нищо не съм ял.

— Да идем да хапнем някъде тогава.

— Да, може — изговори с все така затворени очи. — Тя ми каза, че е бременна.

— О! — промълви с тъга Робин.

— Да, така ми каза. А после съобщи, че вече го нямало. Сигурно не било мое, датите не се връзвали.

Робин не каза нищо. Не искаше той да си спомня, че е чула това.

Той отвори очи.

— Тя го остави заради мен, а сега го остави… не, мен остави заради него.

— Съжалявам.

— Мен остави заради него. Не съжалявай. Ти си добър човек.

Той извади цигари от джоба си и пъхна една между устните си.

— Не можеш да пушиш тук — напомни му тя кротко, но барманът, който явно само бе чакал повод, дойде забързано при тях с напрегнато изражение.

— Това ще трябва да го правите навън — високо заяви той.

Страйк отправи изненадан мътен поглед към момчето.

— Всичко е наред — каза Робин на бармана и взе чантата си. — Хайде, Корморан.

Той се изправи — едър, раздърпан, олюляващ се, измъкна се от тясното пространство зад масата и стрелна ядосано бармана, когото Робин не можеше да вини, че отстъпи крачка назад.

— Няма нужда да крещиш — смъмри го Страйк. — Това е адски грубо.

— Добре, Корморан, да тръгваме — подкани го Робин и се отдръпна да му направи място да мине.

— Един момент, Робин — рече Корморан с вдигната предупредително голяма длан. — Само един момент.

— О, боже! — избъбри Робин тихичко.

— Да си се боксирал някога? — попита Страйк бармана, който изглеждаше ужасен.

— Корморан, да вървим.

— Аз бях боксьор. В армията, приятел.

Някакъв умник на бара подхвърли:

— Аз пък съм претендент за шампионската титла.

— Да си отиваме, Корморан — повтори Робин. Хвана го за ръката и за нейно облекчение и изненада той тръгна покорно с нея. Това й припомни как водеше огромния жребец порода „Клайдсдейл“, който чичо й имаше във фермата си.

Навън, на чистия въздух, Страйк се подпря на един от прозорците на „Тотнъм“ и безуспешно се опита да запали цигарата си. Накрая Робин трябваше да му щракне запалката.

— Имаш нужда от храна — каза му тя, докато той пушеше със затворени очи и леко се поклащаше. Тя се притесняваше да не би да падне. — Това ще те отрезви.

— Не искам да съм трезвен — измърмори Страйк. Залитна силно и се спаси от падане само благодарение на няколко бързи стъпки.

— Хайде — настоя тя и го поведе по дървеното мостче през пътя, където шумните машини и работници най-сетне бяха замлъкнали и се бяха оттеглили за през нощта.

— Робин, ти знаеше ли, че съм бил боксьор?

— Не, това не го знаех — отвърна тя.

Беше възнамерявала да го отведе обратно в офиса и там да го нахрани, но той се спря пред ресторантче за шиш-кебап в края на Денмарк стрийт и пристъпи напред, преди тя да успее да го задържи. Седнали на единствената маса на тротоара, ядоха шиш-кебап и той й разказа за боксьорската си кариера в армията, като от време на време се прекъсваше, за да й каже колко добър човек е тя. Някак успя да го убеди да говори по-тихо. Ефектът от погълнатия алкохол още се чувстваше и храната като че не помогна особено. Когато отиде до тоалетната, толкова дълго се забави там, че тя се уплаши да не е припаднал.