Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Шарлот и Рос принадлежаха към онзи затворен взаимосвързан свят на частни училища за хора със синя кръв, чиито семейства се знаеха помежду си и бяха обвързани чрез поколения сватосване и отколешни ученически познанства. Докато водата плискаше косматите му гърди, Страйк сякаш виждаше себе си, Шарлот и Рос от голямо разстояние, от обратния край на телескоп, така че кривата на тяхната история ставаше ясна: тя отразяваше нервното и променливо поведение на Шарлот, онази жажда за изострени емоции, която се проявяваше най-типично с разрушителен импулс. Тя се бе сдобила с Джаго като един вид с трофей още осемнайсетгодишна, тъй като той бе най-екстремният пример измежду себеподобните си и самото олицетворение на добрата партия, както я виждаха родителите й. Може би й се бе видяло твърде лесно, а и безспорно бе твърде предсказуемо, защото впоследствие тя го бе зарязала заради Страйк, който при целия си ум си бе истинска анатема за семейството на Шарлот; мелез, неподлежащ на категоризиране. Какво оставаше след всички тези години на жена, жадуваща за емоционални бури, освен да напуска Страйк отново и отново, докато накрая се окаже, че единственият начин да го напусне с апломб е да осъществи пълен кръг и да се върне на точката, на която той я бе открил?

Страйк остави изпълненото си с болка тяло да се носи във водата. Състезаващите се студенти продължаваха устремно да преплуват дължините в бързия коридор.

Страйк познаваше Шарлот. Тя го чакаше да се втурне и да я спаси. Беше финалният и най-жесток тест.

Той не преплува дължината на басейна обратно, а започна да подскача настрани през водата, като си помагаше с ръце, както бе правил по време на физиотерапията си в болницата.

Вторият душ беше по-приятен от първия; нагласи водата да е толкова гореща, колкото можеше да я понесе, а за изплакване пусна леденостудена.

След като си постави отново протезата, се избръсна над умивалника, с кърпа, вързана около кръста, а после се облече необичайно грижливо. Никога не бе слагал най-скъпите костюм и риза, които притежаваше. Бяха му подарък от Шарлот за последния му рожден ден: облекло, достойно за годеника й; той си спомняше как бе засияла срещу него, докато той оглеждаше непривично изрядния си вид във високото огледало. Оттогава костюмът и ризата неизменно бяха висели в калъфите си, тъй като от миналия ноември насам с Шарлот не бяха излизали много; рожденият му ден бе последният истински щастлив ден, който бяха прекарали заедно. Скоро след това отношенията им се бяха върнали към предишните огорчения, към някогашния батак, където бяха буксували и по-рано, но откъдето този път сякаш нямаше излизане.

Можеше и да изгори костюма. Вместо това реши да го облече като предизвикателство, да го освободи от асоциациите и да гледа на него като на ушити парчета плат. Кройката на сакото го правеше да изглежда по-строен и по-стегнат. Остави бялата риза незакопчана на врата.

В армията Страйк имаше репутацията на човек, който неимоверно бързо се възстановява след прекаляване с алкохол. Мъжът, който го гледаше от огледалото, беше блед, с морави сенки под очите, но все пак с елегантния италиански костюм изглеждаше по-добре, отколкото от седмици насам. Синината на окото му най-сетне бе изчезнала, а драскотините бяха заздравели.

Предпазливо леко хапване, обилно количество вода, още едно евакуационно пътешествие до ресторантската тоалетна, и ето че в пет часа той пристигна съвършено точен на Арлингтън Плейс номер едно.

Вратата се отвори след второто му почукване от сърдита жена с очила с черни рамки и късо подстригана побеляла коса. Тя го пусна неохотно, после прекоси с бърза крачка фоайето с каменен под, откъдето започваше великолепно стълбище с парапет от ковано желязо, и извика:

— Гай! Някакъв Страйк те търси.

От двете страни на фоайето имаше стаи. Вляво малка група хора, като че всичките облечени в черно, се взираха по посока на мощен източник на светлина, който Страйк не виждаше, но който озаряваше напрегнатите им лица.

Соме се появи именно на тази врата и излезе във фоайето. Той също носеше очила, които го правеха да изглежда по-възрастен; джинсите му бяха торбести и прокъсани, а на бялата му фланелка бе изобразено око с кървава сълза, която при по-близко вглеждане се оказа изработена от червени пайети.

— Ще трябва да почакаш — отсечено съобщи той. — Брайъни е заета, а Киара има още часове работа. Паркирай се вътре, ако желаеш — посочи той към стаята вдясно, където се виждаше краят на маса, отрупана с подноси, — или пък влез да гледаш при тия безполезни лентяи — неочаквано повиши глас той и стрелна гневно групата елегантни мъже и жени, втренчени в източника на светлина. Те се пръснаха мигом, без да протестират, като някои прекосиха фоайето и влязоха в отсрещната стая.