Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Погледна часовника си и видя, че вече е седем и десет. Обади се на Матю и го уведоми, че има спешна ситуация в офиса. Той никак не остана доволен.

Страйк отново се появи на улицата, като преди това се блъсна силно в рамката на вратата. После седна и се помъчи да запали нова цигара.

— Робин — заговори той, отказал се от опитите си и втренчен в нея. — Робин, знаеш ли какво е моментът кай… — Изхълца. — Знаеш ли какво е моментът кайрос?

— Моментът кайрос ли? — повтори тя, като се молеше да не е нещо сексуално, особено след като собственикът на ресторантчето, застанал наблизо, ги слушаше и се подсмихваше. — Не, не знам. Искаш ли да се връщаме в офиса?

— Не знаеш какво е? — попита той, взрян в нея.

— Не.

— Това е от гръцки. Кайрос. Моментът кайрос. — Някъде от размътеното си съзнание извлече фрази с неочаквана яснота. — Означава момента на откровение. Специалния момент. Върховния момент.

„О, моля ти се, помисли си Робин, само не ми казвай, че сега споделяме такъв.“

— А знаеш ли кой беше нашият с Шарлот? — попита той и се вгледа в далечината с незапалена цигара в ръка. — Беше, когато влезе в отделението… Аз лежах дълго в болницата и не я бях виждал две години. Дойде без предупреждение. Видях я на вратата, всички се извърнаха към нея да я гледат. Тя мина през отделението, дойде при мен и без да каже дума… — Той спря, за да си поеме дъх, и отново изхълца. — Целуна ме и след две години бяхме отново заедно. Никой нищо не каза. Беше самата красота, мамка му. Най-красивата жена, която съм виждал. Това бе сигурно най-хубавият момент в живота ми. Робин, ще прощаваш, че казах „мамка му“. Съжалявам.

Робин бе еднакво предразположена към смях и сълзи, макар да не знаеше защо трябва да се чувства така тъжна.

— Да ти запаля ли цигарата?

— Ти си страхотен човек, Робин, знаеш ли това?

Близо до завоя на Денмарк стрийт той се закова неподвижно, като все така се олюляваше подобно на дърво под силен вятър, и й каза с висок глас, че Шарлот не обича Джаго Рос, че всичко е игра, която цели да нарани него, Страйк, възможно най-силно.

Пред черната външна врата на офиса спря отново и вдигна двете си ръце, за да й попречи да го придружи догоре.

— Вече трябва да се прибираш у дома, Робин.

— Нека те заведа благополучно горе.

— Не. Не. Вече съм добре. Нищо че се клатушкам като шибан морски пират. Тъкмо влизам в образа, нали съм еднокрак. Е, вече знаеш.

— Не те разбирам за какво говориш.

— Няма значение, Робин. Върви си у дома. Аз отивам да повръщам, мамка му.

— Сигурен ли си, че…

— Ще прощаваш за всички нецензурни приказки, дето изтърсих. Ти си свестен човек, Робин. Довиждане сега.

Когато стигна до Чаринг Крос Роуд, тя се обърна да го погледне. Клатушкаше се по посока на мрачния вход на Денмарк Плейс вероятно за да повърне в тъмната уличка, преди да се потътри нагоре към походното легло и чайника си.

Нямаше отчетлива граница, през която преминаваше от сънно към будно състояние. Отначало лежеше по лице сред сънуван пейзаж от разбит метал, отломки и писъци, окървавен и неспособен да проговори; в следващия миг беше по корем, облян в пот, с лице, притиснато към походното легло, с пулсираща от болка глава и изсъхнала отворена уста. Слънцето светеше през незащитените от щори прозорци и изгаряше ретината му дори през затворените клепачи, болезнено червени, с капиляри, открояващи се като черна паяжина на фона на дразнещата проблясваща светлина.

Беше с дрехите, с все още прикрепена протеза и лежеше върху спалния чувал, сякаш бе паднал върху него. Връхлетяха го откъслечни спомени, прорязващи като нож слепоочията му: как убеждава бармана, че още една пинта е добра идея, как Робин му се усмихва през масата. Възможно ли бе да е ял шиш-кебап в онова си състояние? Припомни си как в някакъв момент се бореше да си разкопчае панталоните в отчаяна нужда да се изпикае, но неспособен да измъкне края на ризата, заклещил се в ципа. Плъзна длан под себе си — дори това леко движение породи у него желание да простене или да повърне — и получи бегло удовлетворение от факта, че ципът му беше затворен.

Бавно, сякаш крепеше чуплив товар на раменете си, Страйк се надигна до седнало положение и примижа в ярко осветената от слънцето стая, без да има никаква представа колко ли може да е часът или кой ден е.

Вътрешната врата между офисите беше затворена и той не чуваше никакво движение в съседното помещение. Може би временната секретарка го беше напуснала завинаги. После видя бял лист на пода, очевидно плъзнат под вратата. Страйк тромаво пропълзя до него на колене и лакти и установи, че е бележка от Робин.