Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Очите й отново бяха непреодолимо привлечени от лицето му и тя усети ужасяващ хлад.

Един от най-ранните и живи спомени на Робин от детството й бе за деня, когато семейното куче беше приспано. Тя самата беше твърде малка, за да разбере думите на баща си; беше приемала за даденост съществуването на Бруно, любимия лабрадор на най-големия й брат. Объркана от мрачната сериозност на родителите си, се беше обърнала към Стивън, за да се ориентира как да реагира, и цялото й чувство за сигурност се сгромоляса, защото видя за пръв път в краткия си живот щастието и спокойствието да се изпаряват от малкото му весело лице, устните му да побеляват, а ченето му да увисва. След пълната тишина проехтя ужасният му вик на болка и тогава тя бе заплакала безутешно не за Бруно, а заради потресаващата скръб на брат си.

Страйк не заговори веднага. После промълви с доловима трудност:

— Ясно. Благодаря.

Влезе във вътрешния кабинет и затвори вратата.

Робин седна отново на бюрото си, усещаща се като екзекутор. Не можеше да се успокои, за да свърши нещо. Мина й мисълта да почука и да предложи чаша чай, но реши да не го прави. В продължение на пет минути пренарежда вещите по бюрото си, като постоянно поглеждаше към затворената междинна врата, докато тя отново се отвори, при което Робин подскочи и се престори, че пише нещо на клавиатурата.

— Робин, аз излизам — съобщи той.

— Добре.

— Ако не съм се върнал до пет, заключи тук.

— Да, разбира се.

— До утре.

Той откачи якето си и излезе с целеустремена походка, която не я заблуди.

Пътните ремонтни работи се разпростираха като екзема; всеки ден бъркотията пропълзяваше върху все по-голяма площ и временните заграждения, предпазващи и насочващи минувачите, се преместваха още и още напред. Страйк не забелязваше нищо от това. Вървеше автоматично по клатещите се дъски към „Тотнъм“, заведението, което вече свързваше с бягство и убежище.

Също като „Орднънс Армс“ то беше почти празно, само с един клиент — старец, седнал до самата врата. Страйк си взе пинта „Дум Бар“ и се настани на една от ниските пейки до стената, тапицирани с червена кожа, почти под сантименталната викторианска мома, разпръскваща розови пъпки — мила, глуповата и простичка. Отпи от бирата си сякаш беше лекарство, без удоволствие, съсредоточен върху крайния резултат.

Джаго Рос. Тя трябва да бе поддържала връзка с него и да го бе виждала, докато още бяха заедно. Дори Шарлот с нейното омагьосващо въздействие върху мъжете и смайващата й самоувереност не би съумяла да премине от подновяване на връзката към годеж само за три седмици. Бе се срещала тайно с Рос, докато се кълнеше на Страйк във вечна любов.

Това хвърляше много различна светлина върху бомбата, пусната от нея месец преди края, върху отказа й да му покаже доказателства и променящите се дати.

Джаго Рос вече се бе женил веднъж. Имаше деца; до Шарлот бяха стигнали слухове, че много пиел. Бе се смяла заедно със Страйк за това какъв късмет бе имала да се отърве преди толкова години; изразила бе жалост към съпругата му.

Страйк си взе втора пинта, после трета. Искаше да удави импулсите, проблясващи като електрически заряди, да отиде и да я намери, да крещи, да вилнее, да строши ченето на Джаго Рос.

Той не бе ял нищо в „Орднънс Армс“, нито след това, а отдавна не бе поглъщал толкова алкохол на едно сядане. Отне му по-малко от час самотна и целенасочена консумация на бира, за да се почувства истински пиян.

Първоначално, когато тънката бледа фигура се появи до него, той изфъфли с надебелял език, че е сбъркала и масата, и мъжа.

— Не съм сбъркала — отсече Робин твърдо. — Аз също ще си взема питие.

Остави го да се взира с помътнен поглед в ръчната й чанта, която остави на стола. Беше успокояващо позната, кафява, леко поизносена. Обикновено я провесваше на закачалката в офиса. Усмихна й се дружелюбно и вдигна наздравица за нея.

Момчето на бара, младо и доста плахо на вид, каза на Робин:

— Мисля, че пи предостатъчно.

— Нямам пръст в тази работа — заяви му тя.

Беше потърсила Страйк в „Храбрата лисица“, най-близкия до офиса пъб, в „Моли Могс“, „Солта на живота“ и „Кеймбридж“. „Тотнъм“ беше последният пъб, който се канеше да провери.

— К’во става? — попита я Страйк, когато тя седна.

— Нищо не става — отпи от малката си светла бира Робин. — Просто исках да се уверя, че си добре.

— Екстра съм — уведоми я Страйк и в опит да се доизясни добави: — Направо супер.