Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Изобщо не знам. Може ли да си взема една цигара? — попита тя с по-сговорчив тон.

— Да, заповядай.

Тя запали цигарата със собствената си пластмасова запалка, издуха дима с ентусиазъм, после каза, размекната от безплатния тютюн:

— Май имаше нещо общо с музей. Прикрепен беше.

— Прикрепен към музей?

— Да, защото помня как ми разправяше: „Понякога в свободните си часове посещавам музея“. — В нейна имитация африканският студент звучеше като англичанин от привилегированата класа. Прихна, сякаш изборът на такова развлечение й се струваше абсурден.

— Спомняш ли си кой е този музей, дето е посещавал?

— Музея на Англия, нещо таквоз — отвърна тя и добави раздразнено: — Досущ като нея си. Как мога да помня след толкова години?

— И повече не го видя, след като той си отиде у дома?

— Не — отсече тя. — Пък и не очаквах да го видя. — Отпи от бирата си. — Трябва да е умрял.

— Защо мислиш така?

— Ами Африка е туй. Я са го гръмнали, я се е гътнал от глад. Знаеш как е там.

Страйк знаеше. Спомняше си гъмжащите улици на Найроби, погледа от въздуха към тропическите гори на Ангола с мъглата, надвиснала над върховете на дърветата, и внезапната стъписваща красота, когато хеликоптерът зави срещу водопад сред пищната зеленина на планината; спомняше си жената от народността масаи с бебе на гърдата, седнала на щайга, докато Страйк я разпитваше с мъка за предполагаемо изнасилване, а Трейси до него я заснемаше с камера.

— Знаеш ли дали Лула се е опитвала да открие баща си?

— Да, опитваше се — пренебрежително отвърна Марлийн.

— Как?

— Преглеждаше архивите на колежите.

— Но като не си помнела къде е учил…

— Абе не знам, мислеше, че ще го намери, ама не успя. Сигурно не съм запомнила правилно името. Тя все ме разпитваше как е изглеждал, къде е учил. Рекох й, че беше висок и слаб и да се благодари, че е взела моите уши, щото на куково лято щеше да види кариера на модел с неговите, дето бяха като слонски.

— Лула говореше ли ти за приятелките си?

— Да. Имаше една малка черна кучка, Ракел или нещо такова. Смучеше от Лула като пиявица. Добре се уреди покрай нея с дрехи, бижута и кой знае какво още. Веднъж рекох на Лула как едно ново палто ще ми дойде добре, ама не съм била нахална, пък оназ Ракел не се свенеше да си иска.

Тя изсумтя и пресуши чашата си.

— Виждала ли си някога Рошел?

— Значи така се казва, а? Да, веднъж. Дойде с кола и шофьор да приберат Лула, че беше у дома да ме посети. Зяпаше ме от задното стъкло и се правеше на важна дама. През крив макарон ще ги види тия луксове сега. А и оназ Киара Портър — продължи Марлийн с още повече злоба, ако изобщо беше възможно. — Спала, мръсницата недна, с гаджето на Лула в нощта, когато тя умря.

— Познаваш ли Киара Портър?

— Виждала съм я по вестниците. Еван отишъл в дома й, след като се скарали с Лула. Кучка проклета.

Марлийн продължаваше да приказва и ставаше все по-ясно, че Лула бе държала родната си майка далеч от приятелите си. С изключение на беглото зърване на Рошел Марлийн си бе създала мнения и изводи за социалното обкръжение на Лула изцяло от материалите в пресата, които тъй жадно бе поглъщала.

Страйк донесе още бири и изслуша описанията на Марлийн за ужаса и шока, които изживяла, когато чула (от съседка, пуснала си новините по телевизията в ранната сутрин на осми), че дъщеря й е умряла при падане от балкона си. При внимателния разпит установи, че Лула не бе посещавала Марлийн в последните два месеца преди смъртта си. После Страйк чу сълзливата тирада за лошото отношение от страна на семейството на Лула след смъртта й.

— Не ме искаха да се появявам, особено проклетият чичо. Виждал ли си го оня шибан Тони Ландри? Обадих му се да питам за погребението и получих само заплахи. Заплахи, ако щеш вярвай. Рекох му: „Аз съм й майка, имам право да съм там“, пък той ми отвърна, че никаква майка не съм й, лудата кучка лейди Бристоу била нейна майка. Странно, рекох му, щото, доколкото помня, тя от мойта дупка излезе. Ще прощаваш, че съм толкоз натурална, ама туй си е истината. Пък той ме обвини, че съм им създавала проблеми с приказките си пред пресата. Репортерите сами дойдоха при мен — заяви тя гневно на Страйк и размаха пръст към насрещната жилищна сграда. — Като ме питат, що да не им кажа нещата както си бяха? Ще ги кажа я. Не исках сцени, и то на погребение, не ми беше целта да съсипвам нещо, ама нямаше да им се дам да ме държат настрани. Отидох и седнах най-отзад. Проклетата Рошел и тя беше там и ме гледаше на кръв, сякаш съм някакъв боклук. Важното е, че не можаха да ме спрат. Проклетото семейство получи каквото искаше. А аз нищо не взех. Нищичко. Лула не би искала да е така, знам го със сигурност. Би пожелала да имам нещо от нея. Не че ме е грижа за пари — със стремеж да покаже достойнство вметна Марлийн. — Нищо не би ми заменило дъщерята, нито десет, нито двайсет милиона. Ама би побесняла, ако знаеше, че нищо не съм взела — продължи тя. — Ходя и прося оттук-оттам, на хората умът им не го побира, че съм останала без нищо. Едвам си плащам наема, когато дъщеря ми остави милиони. Ама тъй е то. Ето как богатите си остават богати. Не че им трябваха, ама не възразяваха да имат още. Не знам как Ландри го лови сън нощем, но той да му мисли.