Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Той взе влака до станция „Канинг Таун“. Намираше се срещу Канари Уорф, чиито изчистени футуристични сгради напомняха серия от блестящи на хоризонта метални блокове; размерите им, както и на националния дълг, бяха невъзможни за обхващане от разстояние. След няколко минути умерен ход обаче той бе вече на светлинни години от лъскавия корпоративен свят. Сбутан покрай крайбрежните комплекси, населявани от финансисти, Канинг Таун бе обвеян от грозота и мизерия. Страйк го познаваше от едно време, защото там някога бе живял старият му приятел, посочил му къде се крие Брет Фиърни. Тръгна по Баркинг Роуд с гръб към Канари Уорф.

„Орднънс Армс“ се намираше до „Английска заложна компания“ ООД. Беше обширен и нисък пъб, боядисан някога в бяло. Интериорът бе непретенциозен и утилитарен — сбирка от дървени стенни часовници на стената с цвят на теракота и червен килим със синкави шарки, които бяха единственият жест към нещо тъй фриволно като декорацията. Иначе имаше две големи маси за билярд, дълъг и леснодостъпен бар с много пространство за пиячи. Сега, в единайсет предобед, пъбът беше почти празен — само седящ в ъгъла възрастен мъж, и весела сервитьорка, която се обръщаше към единствения си клиент с „Джоуи“, насочи Страйк към изхода в дъното.

Градината на бирарията бе най-мърлявият възможен бетонен заден двор — с кофи за смет и с една-единствена дървена маса, до която на бял пластмасов стол седеше жена с кръстосани дебели крака и цигара, щръкнала под прав ъгъл с бузата й. В горната част на високия зид имаше бодлива тел, на която се бе закачила полиетиленова торбичка и шумолеше на вятъра. Отвъд зида се издигаше голяма жилищна сграда, боядисана в жълто, а видът на повечето от балконите й говореше за нищета.

— Госпожа Хигсън?

— Наричай ме Марлийн, гълъбче.

Тя го огледа от горе до долу с хитра усмивчица. Носеше розова блуза от ликра под сив суитчър и клин, който свършваше далеч над голите й сиво-бели глезени. Обута бе с мръсни джапанки, а по пръстите й имаше много златни пръстени; жълтата й коса с прошарени кафяви корени беше прибрана назад в опашка, прилична на бърсалка за прах.

— Може ли да ви взема питие?

— Ще пия една халба „Карлинг“, щом толкоз настояваш.

В накланянето на тялото й към него, в маниера, с който отмахна подобните на слама кичури коса от потъналите сред торбички очи, дори в начина, по който държеше цигарата си, се четеше някаква гротескна кокетност. Може би и не умееше да се държи иначе в присъствието на същество от мъжки пол. На Страйк тя му се видя жалка и отблъскваща.

— Шокиран си, а? — подхвърли тя, след като Страйк донесе и за двамата по една бира и седна на масата срещу нея. — И как не, дадох си детенцето завинаги нейде. Сърцето ми се късаше, ама го направих, та да има по-добър живот. Иначе нямаше да имам силата да го сторя. Тъй й давах всички онез неща, дето аз не съм имала. Израснах в крайна бедност. Нищичко си нямахме.

Тя отмести поглед от него, всмукна силно от цигарата си „Ротманс“ и устните й заприличаха на котешки анус.

— Пък и на Дез, тогавашния ми приятел, не му беше много драго тя да е при нас. Нали беше цветнокожа и очевидно не от него. Потъмняват, тъй да знаеш. Като се роди, изглеждаше бяла. Ама пак не бих я дала, ако не виждах шанс да има по-добър живот. Пък си и рекох, че няма да тъжи за мен, малка беше още. Помислих си, че й давам добър старт, а и можеше, като порасне, да дойде и да ме намери. И мечтата ми взе, че се сбъдна — добави тя с противен патос. — Дойде и ме намери. Ама ще ти кажа нещо много странно — продължи, без да спре да си поеме дъх. — Един мой приятел ми рече седмица, преди тя да ми се обади, че съм му приличала на нея. Скастрих го да не се занася, но той настояваше: „Същите очи и вежди, да знаеш“.

Тя погледна Страйк с надежда, но той не можа да се насили да й отговори. Изглеждаше му невъзможно лицето на Нефертити да е произлязло от тази сивоморава мутра.

— Ясно се вижда на снимките ми от по-млада възраст — настоя тя с намек за засегнато честолюбие. — Работата е там, че се отказах от нея, та да има по-добър живот, а те я дадоха на онез копелета, ще ме прощаваш за думата. Да бях знаяла, щях да си я задържа, тъй й казах. Туй я накара да се разплаче. Щях да си я задържа при мен, и толкоз. Всичко ми разправи тя, направо й се изля от устата. С бащата, сър Алек, се разбирала добре, по думите й бил свестен. Ама майката била луда за връзване. Пиела хапчета с шепи. Тия богати кучки вечно пият хапчета зарад нервите си. Всичко ми разправи Лула. Кръвна връзка, туй то, не можеш я разруши. Боеше се оная шантавата да не направи нещо, ако разбере, че Лула е търсила истинската си майка. Пазеше се заради нея вестниците да не узнаят, ама щом си прочут, всичко разбират за теб. И какви лъжи само надрънкаха за мен. Още си мисля да ги дам под съд. Та какво приказвах? Аха, за майка й. Рекох й: „Какво й береш грижата, душко, без нея си по-добре. Нека се ядосва, като не ще двете с теб да се срещаме“. Но Лула беше добро момиче и все ходеше да я вижда от чувство за дълг. Тъй или иначе животът си беше неин, свободна беше да прави каквото реши, нали тъй? Имаше си приятел, Еван. Рекох й, че туй не го одобрявам — заяви Марлийн Хигсън и изпълни пантомима на строга възпитателка. — Взема дрога, а аз много такива съм видяла да се затриват. Ама не мога да отрека, че иначе е добро момче. Няма нищо общо с цялата работа, аз ти го казвам.