Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Кога ти върнаха лаптопа?

— О… някъде в началото на февруари.

— Този файл е махнат на седемнайсети март.

— Но… това е абсолютно лишено от логика. Никой не знаеше паролата.

— Очевидно някой я е знаел. Спомена, че от полицията я съобщили на майка ти.

— Майка ми не би изтрила…

— Не казвам, че тя го е направила. Има ли възможност да е оставила лаптопа отворен и включен? Или да е уведомила някого за паролата?

Реши, че Бристоу трябва да бе в офиса си. Чуваха се глухи гласове, а в далечината — женски смях.

— Предполагам, че е възможно — бавно изрече Бристоу. — Но кой би махнал снимки? Освен ако… но, господи, това е ужасно…

— Кое?

— Нали не мислиш, че някоя от болногледачките е свалила снимките, за да ги продаде на вестници? Ала това е кошмарна мисъл… болногледачка…

— Експертът знае само, че са били изтрити; няма свидетелства да са били копирани и откраднати. Но както сам ти каза, всичко е възможно.

— Но кой друг… Естествено противно ми е да мисля, че може да е болногледачката, но кой друг ще е? Лаптопът беше у мама още откакто полицията го върна.

— Джон, наясно ли си за всички посетители, които майка ти е имала през последните три месеца?

— Така мисля. То се знае, не мога да съм сигурен…

— Ето там е трудността.

— Но защо… защо някой ще направи такова нещо?

— Мога да се сетя за няколко причини. Много ще ми е полезно, ако попиташ майка си за това, Джон. Дали е включвала лаптопа в средата на март. Дали някой от посетителите й е проявил интерес към него.

— Аз… ще се опитам. — Бристоу звучеше много стресиран, почти разплакан. — Тя е много слаба сега.

— Съжалявам — формално избъбри Страйк. — Скоро ще се свържа с теб. Дочуване.

Прибра се от балкона в стаята, затвори вратите и се обърна към Уилсън.

— Дерик, би ли ми показал как претърси апартамента? В какъв ред надникна в стаите онази нощ?

Уилсън се замисли за момент, после каза:

— Първо влязох тук. Огледах се, видях вратите отворени. Не ги докоснах. После — той им даде знак да го последват — надникнах тук…

Робин, която вървеше по петите на двамата мъже, забеляза едва доловима промяна в начина, по който Страйк говори на охранителя. Задаваше прости и точни въпроси, като се фокусираше върху онова, което Уилсън бе докоснал, видял и чул на всяка крачка при обиколката си из жилището.

Под насоките на Страйк езикът на тялото на Уилсън започна да се променя. Той разигра как е хващал дръжките на вратите, как се е навеждал да огледа набързо стаите. Откликвайки на живото внимание на Страйк, когато се насочи към единствената спалня, изпълни движенията като на забавен кадър; отпусна се на колене, за да демонстрира как е надникнал под леглото, и след подсказването на Страйк си припомни, че роклята е лежала смачкана под краката му; поведе ги с изопнато от съсредоточаване лице към банята и им показа как се бе наклонил, за да погледне и зад вратата, преди да хукне (изпълни го почти като мим, с преувеличено размахани ръце, докато вървеше) обратно към външната врата.

— И тогава — каза Страйк и поведе с жест Уилсън по-нататък в разказа му — ти излезе навън…

— Излязох навън — потвърди Уилсън с басовия си глас — и натиснах бутона на асансьора. — Той се престори, че го прави, и изигра как разтваря вратите в нетърпението си да види има ли някой вътре. — Нищо, така че се затичах обратно надолу.

— И какво можа да чуеш в този момент? — попита Страйк, като го следваше.

Нито един от двамата не обръщаше никакво внимание на Робин, която затвори вратата на апартамента зад себе си.

— Много отдалеч… как Бестигуи си крещят… завих зад този ъгъл и…

Уилсън замръзна на стъпалото. Страйк, който очевидно беше очаквал нещо подобно, също спря. Робин се блъсна в него и понечи да се извини, но той я пресече с вдигната ръка, сякаш Уилсън бе изпаднал в транс.

— И се подхлъзнах — промълви Уилсън. Звучеше шокиран. — Това го бях забравил. Подхлъзнах се. Тук. Назад. Седнах си на задника и се ударих яко. Имаше вода. Тук. Капки. Тук.

Той сочеше към стълбите.

— Капки вода — повтори Страйк.

— Да.

— Не сняг.

— Не.

— Не мокри следи от обувки.

— Капки. Едри капки. Тук. Подхлъзнах се. После се изправих и продължих да тичам.

— Каза ли на полицията за капките вода?

— Не, забравих. Досега напълно го бях изключил.

Нещо, което бе чоплило Страйк през цялото време, най-после се бе изяснило. Той издаде дълбока въздишка на удовлетворение и се усмихна. Другите двама се втренчиха в него озадачени.