Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

— Значи го познаваш лично?

— Не, но тя му се обади веднъж, докато беше с мен, и ги чух по телефона заедно, чудна двойка бяха. Няма какво лошо да кажа за Еван, той няма нищо общо, това се доказа. Бях готова да му дам мойта благословия, казвах й да го доведе, но тъй и не стана, все беше зает. Хубаво момче е зад всичките тези фасони — добави Марлийн, — вижда се по снимките.

— Говорила ли ти е за съседите си?

— За онзи Фред Бестигуи? Разправяше ми как й предлагал роли във филми. Виках й защо не, какво щеше да й навреди да сложи още някой милион в банката?

Кървясалите й очи се присвиха при тази мисъл, за момент бе като омагьосана от мисълта за суми, безкрайно далечни за възприятията й, нещо като образ на безкрайността. Явно й доставяше удоволствие просто да премята такива цифри в устата си и да усеща вкуса на богатството.

— Говорила ли ти е за Ги Соме?

— О, да, тя харесваше Ги, той беше добър с нея. Аз лично мъжете ги предпочитам по-класически. Не е моят тип.

Яркорозовата блуза от ликра, опъната върху тлъстините около ластика на клина, се отвори на деколтето, когато жената се наведе да изтръска пепелта от цигарата си.

— Казваше, че й бил като брат. Питах я защо са й измислени братя, като можехме да се опитаме заедно да намерим моите момчета. Ама тя не прояви интерес.

— Вашите момчета?

— Синовете ми, другите ми деца. Имах още две след нея. Едното от Дез, а по-късно и второ. Социалните служби ми ги взеха, но аз й казвах, че с нейните пари можем да ги намерим. Предлагах й да ми даде две хилядарки и щях да наема някой да ги открие, сама щях да се оправя, без да я забърквам, та от вестниците да не надушат. Но тя нямаше интерес — повтори Марлийн.

— Знаеш ли къде са синовете ти?

— Взеха ги като бебета, не знам къде са сега. Имах си проблеми. Няма да те лъжа, животът ми хич не беше лек.

И тя му разказа надълго и нашироко за трудния си живот. Беше гнусна история, пълна с мъже насилници, пристрастености и невежество, занемаряване и нищета и животински инстинкт за оцеляване, довел до изоставяне на невръстните й деца, защото те изискваха умения, които Марлийн никога не бе развила.

— Значи не знаеш къде са двамата ти синове сега? — попита отново Страйк двайсет минути по-късно.

— Не, откъде мога да знам? — отвърна Марлийн; след толкова много приказки вече я избиваше на огорчение. — Тя не се интересуваше. Нали си имаше бял брат. Ама истината е, че си искаше черно семейство.

— Питала ли те е за баща си?

— Да, и аз й казах всичко каквото знам. Беше студент африканец, живееше на горния етаж с двама други ей тук, наблизо, на Баркинг Роуд. Сега отдолу има агенция за приемане на залози. Много хубаво момче. На няколко пъти ми помогна да си отнеса покупките.

Ако слушаше човек Марлийн Хигсън, ухажването бе протекло едва ли не с викторианско приличие. Тя и африканският студент не стигнали по-далеч от ръкувания през първите месеци на познанството си.

— А после, защото ми носеше торбите, един ден го поканих да влезе, като благодарност, тъй да се каже. Не съм човек с предразсъдъци. За мен хората са еднакви. Предложих му чаша чай, толкоз. И не щеш ли — обяви Марлийн, преминала от пасторална чаена церемония към грубата реалност, — открих, че съм бременна.

— Каза ли му?

— Да, затрупа ме с обещания как щял да помага и да споделя отговорностите. После дойде ваканцията в колежа. Гарантира, че щял да се върне — презрително подхвърли Марлийн, — а си плю на петите. То всички тъй правят де. Какво можех да сторя, да хукна да го търся в Африка ли? Без туй не се тръшнах да умирам от мъка, по това време вече ходех с Дез. Не му пречеше, че съм бременна. Нанесох се при Дез скоро след като Джо си отиде.

— Джо?

— Така му беше името. Джо.

Тя го изрече убедено, но според Страйк причината можеше да е в честото повтаряне на лъжливата история, която тя вече разказваше автоматично.

— А как му беше фамилията?

— Не си я спомням. И ти си като нея. Че туй беше преди повече от двайсет години. Мумумба — пробъбри невъзмутимо Марлийн Хигсън. — Или нещо от тоя сорт.

— Възможно ли е да е Ейджиман?

— Не.

— Оусу?

— Казах ти, че беше нещо като Мумумба — агресивно отвърна тя.

— А не Макдоналд? Или Уилсън?

— Какви ги дрънкаш? Какви ти Макдоналд и Уилсън в Африка?

Страйк стигна до заключението, че общуването й с африканеца така и не беше стигнало до размяна на фамилии.

— И казваш, че бил студент? Къде учеше?

— В колеж — отвърна Марлийн.

— Кой точно, помниш ли?