Роберт Гэлбрейт - Зовът на кукувицата

Страйк започна да обяснява какво иска от нея, но тя го прекъсна.

— Гай ми каза всичко. Искаш ли цигара? Можем да пушим тук, ако отворим.

И тя отвори вратата, която водеше директно към павираната алея на градината.

Освободи малко пространство на една от отрупаните с гримове маса и седна там; Страйк придърпа един от столовете и извади бележника си.

— Добре, питай — каза тя и без да му даде време да заговори, подхвана: — Оттогава непрестанно си мисля за онзи следобед. Толкова безкрайно тъжно е.

— Добре ли познаваше Лула? — попита Страйк.

— Да, много добре. Бях й правила грима за няколко фотосесии, подготвих я за благотворителния бал за спасяването на тропическите гори. Като й казах, че умея да почиствам вежди с конец…

— Какво?

— То е като скубането на вежди, но се прави с конец.

Страйк не можеше да си го представи.

— Ясно…

— … тя ме помоли да й ги направя у дома й. Папараците постоянно бяха по петите й дори когато отиваше в салона за красота. Истинско безумие. Така че й се притекох на помощ.

Тя имаше навика да отхвърля глава назад, за да отмята бретона от очите си, и леко задъхан маниер. Сега отметна коса на една страна, прокара пръсти през нея и се втренчи в него през бретона си.

— Отидох у тях към три часа. Двете с Киара бяха много развълнувани от пристигането на Дийби Мак. Момичешки клюки, нали разбираш. Никога не бих отгатнала какво предстои. Никога.

— Значи Лула беше развълнувана.

— О, да, естествено. Ти как би се чувствал, ако идва някой, който е писал песни за теб… — После се позасмя. — Е, може би е присъщо само на момичетата. Той е толкова харизматичен. С Киара се посмяхме по този повод, докато работех над веждите на Лула. После Киара ме помоли да й направя ноктите. Накрая ги направих и на двете им. Прекарах там може би три часа. Да, тръгнах си някъде около шест часа.

— Значи би описала настроението на Лула като радостна възбуда, така ли?

— Да. Е, вярно, беше малко разсеяна, все си поглеждаше телефона. Той лежеше в скута й, докато й правех веждите. Знаех какво означава това: Еван отново й играеше номерца.

— Тя ли го спомена?

— Не, но знаех, че му е много ядосана. Защо мислиш, че каза на Киара онова за брат си? Дето щяла да му остави всичко?

— Чу ли я да го изрича?

— Не, после разбрах, че го е казала. Киара разказа на всички ни. Трябва да съм била в тоалетната, когато го е споделила. Във всеки случай вярвам го напълно.

— И защо?

Тя придоби объркан вид.

— Ами… тя много обичаше брат си, нали така? Господи, това винаги е било очевидно. Той беше може би единственият човек, на когото можеше да разчита. Месеци преди това, горе-долу по времето, когато тя и Еван се разделиха първия път, аз я подготвях за ревюто на Стела и тя разправяше на всички колко я ядосвал брат й, като й натяквал, че Еван бил използвач. А онзи следобед Еван отново я беше нервирал и тя си е казала, че Джеймс… Джеймс ли му беше името?… го е разгадал правилно от самото начало. Тя беше убедена, че той й мисли доброто, макар и понякога да беше малко властен. Това е много експлоататорски бизнес. Всеки си има интереси.

— Кой според теб е имал интерес да се възползва от Лула?

— О, боже мой, всеки — отвърна Брайъни и направи широк жест с ръката, в която държеше цигарата, така че бяха обхванати и пълните с хора съседни стаи. — Тя беше най-нашумелият модел, всички искаха да докопат нещо от нея. Все пак Ги… — Брайъни млъкна рязко. — Ги е бизнесмен, но той я обожаваше. Викаше я да живее при него след онази история с човека, който я дебнеше. Още не се е съвзел от смъртта й. Опитвал се да влезе в контакт с нея чрез медиум. Марго Лайтър ми го каза. Още е съсипан, плаче всеки път, щом чуе името й. Във всеки случай — каза Брайъни — това е всичко, което знам. Не съм и помисляла в онзи следобед, че я виждам за последен път. Какво нещо, боже мой.

— Тя разговаря ли с Дъфийлд, докато ти й правеше… докато й махаше веждите с конец?

— Не, но не би го и направила, ако са били в конфликт.

— Значи, доколкото помниш, говорила е главно за Дийби Мак?

— Всъщност… повече аз и Киара говорехме за него.

— Но мислиш, че е била развълнувана от срещата с него?

— О, да, разбира се.

— Кажи ми видя ли син лист хартия, изписан с почерка на Лула, докато беше в апартамента?

— Какво? Не, нищо такова не видях. Защо, какво е било?

— Нямам представа — отвърна Страйк. — Точно това исках да разбера.

— Не, не съм го видяла. Син лист, казваш? Не.

— Видя ли въобще някакъв лист с нейния почерк на него?