Агата Кристи - Смърт край Нил

За негово облекчение изтерзаното момиче малко се успокои, но той наистина се зарадва, когато завесата се дръпна и деловата мис Бауърс, увита в ужасно кимоно, влезе, придружена от Корнелия.

— Е — каза мис Бауърс енергично. — Какво има?

И се залови за работа без никаква изненада или безпокойство.

Фенторп с признателност остави съкрушеното момиче във вещите й ръце и забърза към каютата на доктор Беснер. Почука и влезе, без да чака отговор.

— Доктор Беснер?

Дочу се ужасно хъркане и след това стреснат глас:

— А? Какво има?

Фенторп вече бе запалил лампата. Докторът премигна срещу него, подобен на огромен бухал.

— Дойл. Ранен е. Мис дьо Белфор стреля по него. Той е в салона. Можете ли да дойдете?

Храбрият доктор не се смути. Зададе няколко кратки въпроса, обу чехлите си, облече халата, взе малка чанта с необходимите инструменти и се запъти с Фенторп към салона.

Саймън бе успял да отвори прозореца до себе си. Облегнал глава на прозореца, той вдишваше дълбоко. Лицето му имаше ужасен цвят.

Доктор Беснер се отправи към него.

— Е? Какво има?

Кърпичката, напоена с кръв, лежеше на килима, на който очертаваше тъмно петно.

Прегледът беше прекъсван от тевтонски възклицания и сумтене.

— Да, това е лошо… Костта е счупена. Голяма загуба на кръв. Хер Фенторп, ние двамата трябва да го пренесем в каютата ми. Ето така. Той не може да ходи. Трябва да го носим, ей така.

Докато го вдигаха, Корнелия се появи на входа. Докторът я видя и изръмжа одобрително.

— А, вие ли сте? Добре. Елате с нас. Имам нужда от помощ. Ще ми бъдете по-полезна от този приятел тук, много блед ми изглежда.

Фенторп се усмихна измъчено.

— Да извикам ли мис Бауърс? — попита той.

Доктор Беснер погледна изпитателно Корнелия.

— Вие ще се справите много добре, мис заяви той. — Няма да припаднете или да се държите глупаво, нали?

— Ще сторя, каквото ми кажете — каза Корнелия въодушевено.

Беснер кимна доволен. Процесията мина по палубата. Следващите десет минути бяха изцяло отдадени на хирургията и на мистър Фенторп не му беше никак приятно. Той тайно се засрами от по-голямата твърдост на Корнелия.

— Е, това е най-доброто, което мога да направя — съобщи доктор Беснер. — Държахте се като герой, приятелю. — Той потупа одобрително Саймън по рамото. След това нави ръкава му и извади подкожна спринцовка.

— Сега ще ви дам нещо, за да заспите. А съпругата ви знае ли?

Саймън каза с отпаднал глас:

— Не трябва да разбере до сутринта… — Продължи: — Не обвинявайте Джеки… Аз съм виновен. Държах се безчестно с нея… Бедното дете, тя не знаеше какво прави…

Доктор Беснер кимна с разбиране.

— Да, да, разбирам.

— Вината е моя — настоя Саймън. Очите му, се спряха на Корнелия. — Някой трябва да остане с нея. Може да се нарани…

Докторът го инжектира. Корнелия каза със спокойна увереност:

— Всичко е наред, мистър Дойл. Мис Бауърс ще бъде с нея цялата нощ…

Сянка на благодарност премина по лицето му. Тялото му се отпусна. Очите му се затвориха. Внезапно той рязко ги отвори.

— Фенторп?

— Да, Дойл?

— Пистолетът… не го оставяйте… да се търкаля там. Момчето ще го намери сутринта.

Фенторп кимна.

— Правилно. Сега ще отида да го прибера. Той излезе и се запъти към салона. Мис Дауърс се появи пред каютата на Жаклин.

— Сега ще бъде по-добре — каза тя. — Инжектирах я с морфин.

— Но ще останете с нея, нали?

— О, да. Морфинът действува възбудително на някои хора.

Фенторп продължи към салона.

След около три минути се чу почукване на каютата на Беснер.

— Доктор Беснер?

— Да? — Едрият мъж се появи.

Фенторп му направи знак да излезе на палубата.

— Вижте, не намерих пистолета…

— Какво?

— Пистолета. Момичето го изпусна и го ритна встрани под един диван. Сега не е там.

Двамата се втренчиха един в друг.

— Но кой може да го е взел?

Фенторп сви рамене.

— Хм, интересно. Но не виждам какво можем да направим — промърмори Беснер.

Недоумяващи и леко разтревожени, двамата мъже се разделиха.

Еркюл Поаро точно бършеше пяната от прясно избръснатото си лице, когато чу бързо почукване на вратата и полковник Рейс влезе безцеремонно след това, като затвори вратата след себе си.

— Инстинктът ви беше безпогрешен. Това се случи — каза той.

Поаро наостри слух и попита рязко:

— Какво се случи?

— Линет Дойл е мъртва… Простреляна в главата снощи.

Поаро остана безмълвен за секунда. Два ярки спомена изплуваха в него. Едно момиче в градина в Асуан, рязък, задъхан глас, който шепнеше; „Как искам да притисна хубавия си малък пистолет до главата й и само да натисна спусъка“. И друг, по-неотдавнашен същият глас, който казва: „Човек чувствува, че не издържа повече — това е ден, когато нещо рухва“, и тази странна, мигновена молба в очите й. Какво беше станало с него? Защо не отвърна на тази молба? Той беше сляп, ням, замаян от нуждата за сън… Рейс продължи: