Агата Кристи - Смърт край Нил

Като се зачерви от удоволствие, Корнелия се отправи към панорамния салон.

Мис ван Шойлер водеше приятен разговор с доктор Беснер за някои негови пациенти с кралска кръв.

— Надявам се, че не съм закъсняла, лельо Мари?

Поглеждайки часовника си, старата дама я сряза:

— Не мога да кажа, че много си бързала, скъпа. Какво направи с кадифения ми шал?

Корнелия се огледа.

— Да го потърся ли в каютата, лельо Мари?

— Разбира се, че не е там. Беше тук, точно на този стол, а след вечеря не съм излизала никъде.

Корнелия хвърли бърз поглед наоколо.

— Не го виждам никъде, лельо Мари.

— Глупости — каза мис ван Шойлер. — Виж внимателно!

Като че ли заповядваше на куче. Корнелия, както винаги, покорно се подчини. Мълчаливият мистър Фенторп, който седеше наблизо, стана и започна да й помага. Но шалът не се намери.

Денят беше толкова горещ и зноен, че повечето от туристите се бяха прибрали в каютите си почти веднага след посещението на храма. Саймън и Линет Дойл играеха бридж с Пенингтън и Рейс на една маса в ъгъла. Единственият друг обитател на салона беше Еркюл Поаро, който дремеше на една маса близо до вратата.

Мис ван Шойлер, която се беше запътила царствено към покоите си, придружена от Корнелия и мис Бауърс, се опря до стола му. Той скочи любезно на крака, като преглътна прозявка с великански размери.

— Току-що разбрах кой сте, мосю Поаро. Трябва да ви кажа, че много съм слушала за вас от моя добър стар приятел Руфус ван Олдин. Някога трябва да ми разкажете за случаите си.

Като примигваше сънливо, Поаро направи нисък поклон. Мис ван Шойлер кимна любезно, но снизходително и отмина.

Поаро се прозя още веднъж. Чувствуваше главата си натежала и замаяна и очите му се затваряха за сън. Погледна играчите на бридж, погълнати от играта, след това младия Фенторп, зачел се дълбоко в някаква книга. Освен тях нямаше никой друг в салона.

Детективът излезе през двукрилата врата на палубата и за малко не се сблъска с Жаклин дьо Белфор, която бързаше нанякъде.

— Пардон, мадмоазел.

— Изглежда, че ви се спи, мосю Поаро?

Той призна откровено:

— Да, умирам за сън. Очите ми се затварят. Денят беше много горещ и задушен.

— Да — каза замислено тя. — Беше ден, когато всичко се руши! И рухва! Когато повече не се издържа…

Гласът й беше глух и пълен с напрежение. Тя не гледаше него, а песъчливия бряг. Ръцете й бяха здраво стиснати в юмруци.

Внезапно напрежението изчезна. Тя каза:

— Лека нощ, мосю Поаро.

— Лека нощ, мадмоазел.

За част от секундата очите им се срещнаха. Когато на другия ден мислеше за това, Поаро заключи, че бе видял молба в погледа й. Той щеше да си опомни това по-късно.

После се отправи за каютата си, а тя продължи към салона.

След като угоди на многото капризи и желания на мис ван Шойлер, Корнелия взе ръкоделието си и се върна в салона. Никак не й се спеше, напротив, беше съвсем бодра и леко развълнувана.

Четиримата продължаваха да играят. Седнал наблизо, мълчаливият Фенторп четеше книга. Корнелия се залови с ръкоделието си.

Внезапно вратата се отвори и се появи Жаклин дьо Белфор. Тя застана на входа с отметната глава. След това натисна звънеца за прислугата, запъти се бавно към Корнелия и седна до нея.

— Бяхте ли на брега? — попита тя.

— Да. Всичко е толкова омагьосващо на лунната светлина.

Жаклин кимна.

— Да, очарователна нощ… Съвсем като за меден месец.

Погледът й се отправи към масата за бридж и спря за момент върху Линет Дойл.

Момчето пристигна и тя поръча двоен джин. Когато даваше поръчката, Саймън Дойл я стрелна бързо с очи и веждите му се свиха с леко безпокойство.

Съпругата му каза:

— Саймън, твой ред е.

Жаклин тихо си затананика, Когато донесоха джина, тя го взе и каза:

— Е, да пием за отмъщението.

След това пресуши чашата н поръча още една.

Саймън отново я погледна от масата бридж. Заигра разсеяно и партньорът му Пенингтън му напомни да внимава.

Жаклин отново си затананика, отначало по-тихо, после високо: „Тя му бе любима, а той я нарани…“

— Извинете — каза Саймън на Пенингтън. — Глупаво беше, че не играх с вашия цвят. Сега ще направя робер.

Линет се изправи.

— Спи ми се. Ще си лягам.

— Време е за сън — подкрепи я полковник Рейс.

— Прав сте — съгласи се Пенингтън.

— Идваш ли, Саймън?

Дойл каза бавно:

— Не още. Първо ще пия нещо.

Линет кимна и излезе. Рейс я последва. Пенингтън си изпи чашата и също си тръгна. Корнелия започна да сгъва ръкоделието си.