Агата Кристи: Смърт в Лимсток

Когато най-сетне ме извадиха от гипсовото корито и лекарите се наситиха да ми правят всевъзможни изследвания, медицинските сестри постепенно ме научиха да движа крайниците си като през цялото време ми говореха, сякаш съм бебе, от което започна да ми прилошава, Маркус Кент ми заяви, че ще трябва да отида да живея на село.

— Свеж въздух, спокоен живот — основното ти задължение ще бъде да бездействаш — това е рецептата за твоето пълно и окончателно възстановяване. Сестра ти ще се грижи за теб. Яж, спи и имитирай царството на растенията, колкото се може по-успешно.

Не го попитах дали ще мога някога отново да летя. Има въпроси, които не се задават, защото те е страх от отговора, който ще получиш. Това бе причината през последните пет месеца нито веднъж да не си позволя да попитам дали съм обречен да прекарам остатъка от живота си прикован на легло. Страхувах се, че ще получа от сестрите онзи жизнерадостен отговор, зад който обикновено се крият всички лоши новини: „Виж ти, що за въпрос е това? Не може един пациент да пита подобни глупости!“

Затова не задавах никакви въпроси — и всичко бе наред. Вече знаех, че няма да бъда съвсем безпомощен инвалид. Можех да движа краката си, да стоя изправен, после се научих да изминавам сам по няколко крачки и ако се чувствах като прохождащо бебе, с подгъващи се колене и крака, които отказваха да слушат командите на мозъка, причината бе само слабост и липса на достатъчно упражнение. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.

Маркус Кент, който според мен бе идеалният лекар, знаеше, че не смея да задам толкова важния за мен въпрос, и отговори, без да питам:

— Ще се оправиш напълно. Не бяхме сигурни до миналия вторник, но след резултатите от последните изследвания смея да го заявя с целия си авторитет. Но няма да е скоро. Ще продължи дълго и ще бъде много отегчително, това трябва да си го набиеш в главата. Когато става дума за възстановяване на мускули и нервни окончания, главен помощник е мозъкът. Затова най-малката проява на нетърпение, най-малкото безпокойство ще бъдат пречка да се оправиш по-бързо. И в никакъв случай не се лъжи „да вложиш цялата си воля, за да се възстановиш бързо“. Нещо от този род и ще се видим отново в болницата. Трябва да си наложиш да живееш бавно и спокойно, в темпо легато, както пише по партитурите. Искам да знаеш, че не само тялото, но и нервите ти са силно отслабени от продължителната употреба на болкоуспокоителни… Препоръчвам да отидеш сред природата, да си наемеш къща на село, да започнеш да се интересуваш от местната политика, скандали и клюки. Запознай се с всички свои съседи, прояви жив интерес към техния начин на живот. И ако ми позволиш една последна препоръка — избери си място далеч от всички стари познати и приятели.

Кимнах:

— Вече съм мислил по този въпрос.

Не можех да си представя нещо по-отчайващо от посещенията на бившите си колеги, изпълнени със съжаление, кипящи от енергия и планове за себе си: „Ама, Джери, че ти изглеждаш великолепно. Кажи, Мери, не изглежда ли много добре? Скъпи, чакай да ти разкажа — какво, мислиш, направи Бъстър?“

Не, това не можех да понеса. Кучетата са умни. Те припълзяват в някой тъмен ъгъл, ближат раните си и не се появяват на бял свят докато не се излекуват напълно.

И така, двамата с Джоана се заровихме в брошурите на агенциите за недвижими имоти, опитвайки се да разберем какво се крие зад изкусния жаргон, който те владеят така добре. Не остана място в целите Британски острови, с което да не се запознахме. Спряхме се на „Литъл Фърз“ в Лимсток като една от къщите, които си струва да бъдат огледани, главно защото не бяхме посещавали Лимсток и не познавахме никого в тази област.

Когато Джоана видя „Литъл Фърз“, веднага реши, че точно това е къщата, която е най-подходяща за нас.

Намираше се на един нисък хълм на около километър от Лимсток по пътя, който води към тресавищата. Беше спретната ниска бяла къща с викторианска веранда, покрита с наклонен покрив, боядисан в бледозелено. От верандата се разкриваше приятна гледка към подножието на покрития със зеленина склон и кулата на селската черква.

Къщата бе собственост на семейство стари моми, госпожиците Бартън, от които бе останала жива само най-малката — госпожица Емили.

Емили Бартън бе очарователна дребна стара дама, която по невероятен начин приличаше на къщата си.