Агата Кристи - Смърт в Лимсток

С благ, извиняващ се глас тя обясняваше на Джоана, че никога досега не е давала къщата си под наем, дори не си е представяла, че може да го направи. „Но как да ви обясня, скъпа, всичко е толкова различно тези дни — данъците, разбира се, пък и всичките ми вложения — акции, дялове, толкова сигурни, както си въобразявах, самият управител на банката ми препоръча повечето от тях, като че ли не носят нищо — напълно неразбираемо, естествено! И наистина, всичко стана толкова трудно. Човек не може (сигурна съм, че ще ме разберете, скъпа, моля да не се обидите, изглеждате толкова любезна) да харесва идеята да дава къщата си под наем на абсолютно непознати. Но нещо трябва да се направи и трябва да призная, че след като ви видях, ще се радвам, ако решите да живеете тук. Знаете ли, тази къща се нуждае от млади хора. И ще ви кажа, че твърдо се отказах от идеята да позволя на мъже да живеят тук.“

В този момент се наложи Джоана да съобщи за моя милост. Госпожица Емили се справи отлично:

— О, Боже мой, разбирам. Колко тъжно! Разбил се със самолета си. Тези младежи са толкова безстрашни. Е, та брат ви е на практика инвалид…

Тази мисъл като че ли успокои старата госпожица. Предполагаше се, че като инвалид няма да се занимавам с тези грозни мъжки дейности, от които Емили Бартън толкова много се страхуваше. Тя недоверчиво ме попита дали пуша.

— Като комин — отговори вместо мен Джоана. — Но — заяви твърдо тя — аз също пуша.

— Разбира се, разбира се. Колко съм глупава. Знаете ли, страхувам се, че съм ужасно изостанала от времето. Сестрите ми бяха по-големи от мен, а майка ми беше много строга. Можете ли да си представите — тя живя до деветдесет и седем години! Да, да, сега всички пушат. Само че в къщата няма нито един пепелник.

Джоана я успокои, че ние ще донесем много пепелници, и с усмивка добави:

— Обещавам най-твърдо да внимаваме хубавите ви мебели да не бъдат обгорени от цигари. Аз се вбесявам от хора, които си позволяват да бъдат толкова небрежни.

И така, всички подробности бяха уредени. Наехме „Литъл Фърз“ за шест месеца с възможност за продължение с още три. Емили Бартън обясни на Джоана, че самата тя няма да ни създава никакви неудобства — отиваше да живее в къщата на тяхна бивша прислужница, „моята вярна Флорънс“, която се омъжила, след като служила вярно на семейство Бартън цели петнайсет години.

— Толкова приятно момиче. Мъжът й се занимава със строително предприемачество. Имат много хубава къща на главната улица. Аз съм наела две прекрасни стаи на втория етаж. Ще ми бъде изключително удобно, а Флорънс е възхитена, че отново ще бъдем заедно.

След като и двете страни бяха доволни, договорът бе подписан и не след дълго ние с Джоана станахме новите обитатели на къщата. Личната прислужница на госпожица Емили Бартън — Партридж, се съгласи да остане и да се грижи за нас заедно с още една домашна помощница — младо момиче, което идваше всяка сутрин и изглеждаше полуумно и добродушно.

Партридж бе слаба кисела жена на средна възраст. Готвеше превъзходно. Когато разбра, че харесваме кухнята й, отиде дотам, макар да не одобряваше късните вечери (оказа се, че госпожица Емили е имала навик да вечеря съвсем леко — само едно твърдо сварено яйце), че се пригоди към нашите навици и заяви, че смята за свое задължение пълното възстановяване на силите ми.

След като донякъде свикнахме с обстановката, след около седмица госпожица Емили Бартън ни посети и тържествено ни връчи визитната си картичка. Примерът й бе последван и от госпожа Симингтън, жената на адвоката, госпожица Грифит, сестрата на доктора, госпожа Дейн Калтроп, съпругата на викария, и господин Пай от близката обител. Джоана беше силно впечатлена.

— Не знаех — каза тя, — че все още някъде хората идват на посещение… с визитни картички!

— Така е, дете мое — отговорих, — защото нищо не знаеш за живота на село.

— Глупости. Прекарала съм на село неизброимо число уикенди.

— Това съвсем не е същото. Била си на гости и не ти се е налагало да се запознаваш с местната общественост.

Аз съм с пет години по-голям от Джоана. Помня голямата, мрачна, разхвърляна къща, която имахме, когато бях дете, и нивите, простиращи се чак до реката. Спомням си как пропълзявах между малиновите храсти, стремейки се да не ме забележи градинарят, помня миризмата на белия прах в двора пред оборите, котката, която мързеливо прекосяваше двора, шума от конски копита в конюшнята.

Но когато станах на седем години, а Джоана — на две, отидохме да живеем в Лондон с нашата леля, след което прекарвахме коледните и великденските си ваканции в посещения на театър, пантомима, кино и екскурзии до Кенсингтън Гардънс, където имаше лодки, а когато отраснахме започнахме да посещаваме ледените пързалки. През август ни водеха на почивка някъде по южното крайбрежие.

Читать дальше