Агата Кристи: Смърт в Лимсток

През тази сутрин се бях решил на малка авантюра. Щях да вървя пеша сам до селото (с Джоана винаги го наричахме село, което технически не беше правилно, по-скоро беше градче и ако хората от Лимсток ни чуеха, щяха доста да се подразнят).

Слънцето грееше, въздухът бе хладен и свеж, чувстваше се вече сладостта на пролетта. Взех си бастуните и се приготвих да вървя. Твърдо отказах на Джоана да ме придружи:

— Не! Отказвам се от ангел-хранител, който ще кръжи около мен и ще ме окуражава с нежно чуруликане. Най-бързо стига този, който пътува сам, ако не си забравила поговорката. Трябва да уредя много неща. Първо ще посетя „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“, за да подпиша прехвърлянето на акциите, после ще отида в хлебарницата, за да се оплача за сухия хляб със стафиди, после ще върна онази книга в библиотеката. Да не забравя, че трябва да посетя и банката. Пускай ме да вървя, жено, защото сутринта е много кратка.

Договорихме се Джоана да дойде да ме вземе с колата от главната улица, така че за обяд да съм си вкъщи.

— Ще имаш време да се видиш с целия Лимсток — отбеляза тя.

— Не се съмнявам. До обяд, искам или не, ще съм разговарял с всеки, който е нещо в Лимсток — съгласих се аз.

Защото сутринта беше времето, когато всички излизаха на главната улица да пазаруват и да разменят клюки.

Случи се така, че не отидох до градчето без компания. Не бях изминал и двеста метра, когато зад гърба си чух звънец на велосипед, после изскърцаха спирачки и накрая в краката ми буквално се строполи от колелото си Меган Хънтър.

— Здравейте — поздрави тя задъхано, докато се изправяше на крака и се изтупваше от прахта.

Меган ми бе доста симпатична. Изпитвах към нея необяснимо съжаление.

Тя бе доведена дъщеря на адвоката Симингтън. Дъщеря на госпожа Симингтън от първия й брак. Никой не говореше охотно за господин (капитан) Хънтър. Предположих, че бяха решили името му да бъде забравено. Споменаваха, че се е отнасял много лошо с госпожа Симингтън. Развела се с него една или две години след сватбата. Самата тя била богата. Заселила се в Лимсток с малката си дъщеричка, „за да забрави“, и след време се омъжила за най-личния ерген в градчето, Ричард Симингтън. От втория си брак имаше две момчета, които се радваха на дълбоката привързаност на родителите си. Имах чувството, че Меган понякога се чувства излишна в семейството си. Тя положително не приличаше на майка си — дребна, анемична жена с повехнала хубост, която говореше с тънък, меланхоличен глас за трудностите с прислугата и за здравето си.

Меган бе високо момиче, приличаше на шестнайсетгодишна ученичка, въпреки че беше почти на двайсет години. Кестенявата й коса обикновено бе несресана, имаше момчешки перчем, зеленикавокафяви очи, тясно лице и неочаквано очарователна усмивка. Дрехите й бяха тъмни и раздърпани. Рипсените й памучни чорапи винаги бяха с дупки на коленете и петите.

Като я гледах тази сутрин, реших, че прилича повече на кон, отколкото на човешко същество. Наистина, малко грижи, и от нея щеше да излезе един много хубав кон.

Както обикновено, тя заговори бързо и задъхано:

— Бях горе, до фермата — нали знаете, на Лешър — да видя дали имат патешки яйца. Родили са им се много сладки малки прасенца. Сладурчета! Вие харесвате ли прасетата? Аз много. Даже и миризмата ми харесва.

— Прасетата не миришат, ако за тях се грижат добре — отговорих.

— Така ли? Тук миришат. До града ли отивате? Видях, че сте сам, и реших да повървя с вас, само че спрях много бързо.

— Скъсала си си чорапа — забелязах аз.

— Да. Обаче той вече има дупки на две места, така че не е много важно, нали?

— Ти не си ли кърпиш чорапите, Меган?

— Разбира се. Когато мама ме хване. Но тя не забелязва много-много какво правя — това е голям късмет, нали?

— Ти самата май не забелязваш, че си пораснала?

— Искате да кажете да бъда като сестра ви? Като кукла?

Това определение за Джоана не ми се понрави.

— Тя изглежда чиста, спретната и е приятно да я гледаш — опитах се да обясня.

— Тя е страшно хубава — каза Меган. — И никак не прилича на вас. Защо?

— Братята и сестрите невинаги си приличат.

— Вярно. Разбира се. Аз също изобщо не приличам на Брайън и Колин. А и те не си приличат. — Тя помълча и след това попита: — Много е странно, нали?

— Кое?

Отговорът й беше много кратък:

— Семействата.

Казах замислено:

— Мисля, че имаш право.

Чудех се какво точно става в ума й. Известно време вървяхме, без да разговаряме, после Меган свенливо ме попита: