Агата Кристи: Смърт в Лимсток

— Слязох от хълма пеша с доведената ви дъщеря.

За миг се почудих, да не би да съм се объркал, защото Симингтън като че ли не помнеше да има доведена дъщеря. После се усмихна:

— А, да, разбира се, Меган. Тя, ъ-ъ, завърши гимназия неотдавна. Ние с майка й обсъждаме, че трябва да й намерим някакво занимание — да, занимание. Но тя е още много малка, разбира се. И е изоставаща за възрастта си, така казват, да, да, така казват.

Излязох. В предната канцелария един много възрастен човек, седнал на табуретка, пишеше бавно и старателно. Другите обитатели бяха момче на около тринайсет години с хитър поглед и жена на средна възраст със ситно накъдрена коса и пенсне, която пишеше със замах на машината пред нея.

Ако това наистина беше госпожица Гинч бях изцяло съгласен с Оуен Грифит, че изглеждаше невероятно между нея и шефа й да съществува каквато и да е размяна на нежности.

Влязох в хлебарницата и се оплаках за сухия хляб със стафиди. Отвърнаха ми с много възклицания и нежелание да повярват, което беше напълно в духа на ситуацията, след което бях компенсиран с нова франзела „преди минута я извадихме от пещта“ — топлината, която проникна до тялото ми през дрехите, потвърждаваше истината.

На улицата се заозъртах с надеждата да видя Джоана с колата. Продължителното ходене пеша ме бе изморило, а и придвижването с два бастуна и гореща франзела в ръце не бе никак лесно. Но сестра ми все още не се бе появила. Изведнъж разтворих широко очи приятно изненадан.

По тротоара срещу мен пристъпваше богиня. Няма други думи, с които да опиша това, което виждах.

Идеално лице, дълга, чуплива, руса коса, стройно тяло с великолепни пропорции! Движеше се без усилие, като че ли плуваше във въздуха, без да докосва земята. Блестящо, невероятно момиче, което кара дъха да секва!

Нещо трябваше да се случи насред огромната възбуда, която ме бе обзела. И се случи най-прозаичното — изтървах хляба. Изпуснах го от прегръдката си. Опитах се да го хвана, но изтървах бастуна си, който изтрака на паважа, а аз залитнах и едва не паднах.

Силната ръка на богинята ме подхвана и подкрепи.

Започнах да заеквам:

— Б-б-благодаря много. У-у-ужасно съжалявам.

Тя се наведе, взе хляба и бастуна и ми ги подаде.

После се усмихна любезно и весело каза:

— Не се притеснявайте. Няма нищо, уверявам ви.

Магията изчезна светкавично, както се бе появила, унищожена от гласа й.

Хубаво, здраво момиче с безупречна фигура и толкова. Нищо повече!

Представих си какво ли би се случило, ако боговете бяха дарили Елена от Троя с такъв безстрастен глас. Как става така, че едно момиче е в състояние да смути най-съкровеното в душата ти само докато мълчи, а в мига, в който проговори, блясъкът се стопява.

Познавах и друг случай — една дребна женица с маймунско личице, която никой не би се обърнал да погледне втори път. Но когато тя заговореше, магията започваше да действа, човек се чувстваше очарован и митът за Клеопатра отново се възраждаше.

Джоана бе спряла до мен, без да забележа кога е пристигнала. Тя попита какво се е случило.

— Нищо особено — отговорих, връщайки се към ежедневието. — Разсъждавах за Елена от Троя и странностите на божествената красота.

— Какво смешно място си избрал. Изглеждаше много странно, притиснал към гърдите си хляба, с широко отворена уста.

— Изживях шок — опитах се да обясня. — Пренесен бях в градината на Боговете и обратно за един миг. — Знаеш ли коя е тази? — добавих, като кимнах към грациозно отдалечаващата се жена.

Джоана се вгледа и каза, че това е гувернантката на децата на Симингтън.

— Тази ли беше причината за изненадата ти? Тя е много хубава, но доста посредствена.

— Зная — отвърнах. — Най-обикновено хубаво момиче. Но в първия момент помислих, че виждам живата Афродита.

Джоана отвори вратата на колата и аз се наместих вътре с известна трудност.

— Смешно е, нали? — каза тя. — Някои момичета са толкова красиви и чаровни, други са грозновати, но също са чаровни. А има и красиви, но скучни, тип „Армия на спасението“. Това момиче е точно от тях. Жалко.

Отговорих, че ако работи като гувернантка, може би така е най-добре.

През този следобед бяхме поканени на чай от господин Пай.

Господин Пай беше изключително женствен пухкав човечец, влюбен в своите старинни мебели, в своите овчарки от дрезденски порцелан и колекцията си от модерни вехтории. Живееше в „Прайърс Лодж“ — къща, която се намираше до развалините на старото абатство.