Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Изпитваме угризение, че сме се настанили в нейната къща — каза Джоана.

— Не, не, моя скъпа млада госпожице, какво говорите! Не бива да изпитвате подобни чувства. Нейната вярна и добра Флорънс е силно привързана към нея, а самата Емили сподели с мен колко се радва, че има толкова симпатични наематели. — На това място господин Пай направи малък поклон. — Тя каза, че според нея имала голям късмет.

— Мисля, че къщата създава много спокойна атмосфера — вметнах аз.

Господин Пай ми хвърли бърз поглед.

— Нима? Така ли се чувствате? Виж ти, много интересно. Аз се чудех, знаете. Да, да, често съм размишлявал.

— Какво намеквате, господин Пай? — попита Джоана.

Той разпери късичките си, пълни ръце.

— Нищо, нищо. Човек се чуди, нали разбирате? Аз също вярвам в атмосферата, която предметите създават, нали разбирате? Мислите и чувствата на обитателите. Те се предават на стените и мебелите.

Известно време не казах нищо. Оглеждах се и се питах как ли бих могъл да охарактеризирам атмосферата на „Прайърс Лодж“. Любопитното беше, че според мен липсваше всякаква атмосфера. А това само по себе си беше наистина особено забележително.

Така се бях замислил по този въпрос, че не чух нищо от останалия разговор между сестра ми и любезния домакин. Върнаха ме към действителността думите за сбогуване, които Джоана произнасяше. Изрецитирах своя дял учтивости.

Тръгнахме към изхода. В момента, в който се приближавахме до входната врата, през отвора за пощата бе пуснато писмо, което падна върху килимчето на пода.

— Следобедната поща — промърмори господин Пай, докато го вземаше. — А сега, млади хора, надявам се, че ще ме посетите отново, нали обещавате? Такова удоволствие е да се срещаш с културни хора, ако можете да ме разберете. Които разбират и ценят изкуствата. Чакайте да ви кажа, знаете ли какво мислят повечето от хората тук за балета? За тях балет са глезените на танцьорките, облечени в рокли от тюл, и възрастни господа с театрални бинокли, които ги оглеждат сластно, както е било преди хиляда и деветстотната година. С петдесет години зад времето си — ето такива са тукашните хора. Англия е една прекрасна страна. Знаете ли, има много джобове. Лимсток е един от тях. Интересен единствено от колекционерска гледна точка. Когато съм тук, винаги се чувствам сякаш доброволно съм влязъл под стъклен похлупак. Спокойните тихи задни дворове, където никога нищо не се случва.

След като се здрависахме още веднъж, господин Пай ми помогна да се наместя в колата. Джоана седна зад волана, запали мотора и внимателно направи обратен завой на поляната с безупречно окосена трева пред къщата. Преди да потеглим, тя се обърна с вдигната ръка за поздрав. Същото направих и аз с известна трудност.

Но нашият жест за сбогом остана незабелязан.

Господин Пай бе отворил пощата си.

Той се бе вторачил в отворения лист в ръката му.

Веднъж Джоана го бе описала като пухкав, розовичък херувим. Той продължаваше да си бъде пухкав, но вече не приличаше на херувим. Лицето му бе потъмняло почти до тъмновиолетово и бе разкривено от ярост и изненада.

В този момент се досетих, че пликът ми изглежда познат. В първия миг не бях обърнал внимание, един от случаите, когато забелязваме подсъзнателно, без да разбираме, че нещо ни е впечатлило.

— Божичко — възкликна Джоана, — май нещо е жегнало бедния господин Пай!

— Струва ми се, че това е нов удар на Отровното перо — казах аз.

Тя се извърна стреснато към мен и колата се отклони.

— Внимавай, жено!

Забавлявах се да я наричам така, използвайки селската терминология.

Джоана отново насочи вниманието си към пътя. Беше се намръщила.

— Искаш да кажеш, че е получил анонимно писмо?

— Така предполагам. Мисля, че разпознах плика.

— Що за място е това? — възмути се тя. — На пръв поглед е най-невинното заспало малко кътче в цяла Англия, което можеш да си представиш…

— Където, ще цитирам господин Пай: „нищо никога не се случва“ — прекъснах я аз. — Той май избра погрешния момент да произнесе тези думи. Защото нещо доста неприятно се случва.

— Но кой пише тези писма, Джери?

Свих рамене.

— Скъпо мое момиче, откъде да зная? Вероятно някой местен простак, на когото силно му хлопа дъската.

— Но защо? Всичко изглежда толкова идиотски.

— Трябва да почетеш малко Фройд или Юнг, за да разбереш. Или да попиташ нашия доктор Оуен.

Джоана тръсна глава.

— Доктор Оуен не ме харесва.

— Че той почти не те е виждал.