Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Обичам да играя бридж без всякакви глупости и изхвърляния. И не признавам никакви конвенции или системи. Казвам това, което имам. И мразя да се обсъжда играта, след като веднъж е приключила. В края на краищата сме седнали да се забавляваме, не да се бием!

От това можеше да се заключи, че задачата на домакина не е от най-лесните.

Все пак играта се развиваше доста хармонично с известна разсеяност от страна на полковник Епълтън, който непрекъснато се зазяпваше по Джоана.

Чаят бе сервиран на голямата маса в трапезарията. Почти привършвахме, когато нахлуха две разгорещени, възбудени момчета. Представиха ни ги като Брайън и Колин, беше очевидно, че родителите им са изпълнени с гордост.

След това, в самия край, чинията ми бе затъмнена от нечия сянка. Обърнах глава и видях, че това бе Меган, която се бе изправила до френския прозорец.

— О! — възкликна майка й. — И Меган е дошла.

В гласа й се долавяше изненада, сякаш напълно бе забравила за съществуването на дъщеря си.

Момичето влезе и се ръкува с присъстващите неловко, без всякаква грациозност.

— Страх ме е, че забравих за твоя чай, скъпа — каза госпожа Симингтън. — Госпожица Холанд взе чая за момчетата на екскурзията и днес в детската няма чай. Аз съвсем забравих, че ти не си отишла с тях.

Меган кимна примирено.

— Добре, мамо. Ще отида в кухнята.

Тя излезе от стаята. Както обикновено дрехите й бяха стари и раздърпани и двете пети на рипсените й чорапи бяха с огромни дупки.

С извиняващо хихикане госпожа Симингтън изрече:

— Моята бедна Меган. В момента е точно в онази неловка възраст, нали знаете? Момичетата винаги са притеснени и срамежливи, когато завършат училище, но все още не са достатъчно зрели.

Забелязах как Джоана рязко изправи глава. Знаех много добре, че това бе нейната бойна стойка.

— Но Меган е на двайсет години, нали? — попита.

— О, да, да. Тя е вече на двайсет години. Но, разбира се, все още е много малка за възрастта си. Още е съвсем дете. Мисля, че е толкова хубаво, когато момичетата не порастват много бързо. — Жената отново се засмя притеснено. — Предполагам, че всички майки мечтаят децата им да си останат цял живот деца.

— Не виждам защо — възрази й Джоана. — Не мислите ли, че е доста неловко да имаш дете, което умствено е на шест години, докато тялото му се развива като на зрял човек.

— О, не бива толкова буквално да приемате думите ми, госпожице Бъртън — възкликна госпожа Симингтън.

В този момент реших, че домакинята никак не ми харесва. „Тази анемична, занемарена и повехнала хубост — казах си — крие егоистична и властна душа.“

Със следващите си думи ми стана още по-несимпатична:

— Моята бедна Меган. Тя е много трудно дете. Непрекъснато се опитвам да й намеря някаква работа — вярвам, че чрез задочните курсове могат да се научат много полезни неща — шев и кройка, стенография и машинопис и тъй нататък.

Очите на Джоана продължаваха да блестят войнствено. Докато сядахме отново зад масите за бридж, тя каза:

— Мисля, че Меган вече трябва да започне да посещава вечеринки или други подобни събирания. Вие ще й организирате ли танцова забава?

— Танцова забава? — Госпожа Симингтън изглеждаше силно изненадана и леко развеселена. — Но не, ние тук не сме свикнали да правим подобни неща.

— Разбирам. Може би само партита за тенис или други подобни неща?

— Нашият тенискорт е много запуснат. Нито аз, нито Ричард играем. Може би когато момчетата пораснат… О, Меган си намира достатъчно занимания. На нея й е приятно просто да се шляе насам-натам, знаете. Чакай, аз ли раздавах? Две без коз!

Когато се качихме в колата на път за „Литъл Фърз“, Джоана с ярост натисна педала за газта и каза:

— Страшно ми е жално за това момиче.

— Меган?

— Да. Майка й не я обича.

— О, хайде, Джоана, не вярвам да е чак толкова зле.

— Да, сигурна съм. Много майки не обичат децата си. Предполагам, че Меган не е най-приятното същество, което можеш да имаш в къщата си. Пречи на установения ред — на установения ред у Симингтънови. Без нея те са идеалното семейство — а за едно чувствително създание това е най-ужасното усещане. Меган е много чувствителна.

— Да. — Бях съгласен. — Много.

Двамата замълчахме, после Джоана се разсмя:

— Нямаше късмет с гувернантката.

— Не разбирам намека ти — отвърнах с достойнство.

— Глупости. Всеки път, когато я погледнеше, на лицето ти се изписваше мъжко съжаление. Аз съм напълно съгласна с теб. Каква загуба.