Агата Кристи - Смърт в Лимсток

„Прайърс Лодж“ беше една наистина великолепна къща, която под нежните грижи на собственика си правеше впечатление с всяко едно от многобройните си предимства. Всяка мебел беше излъскана и поставена на най-подходящо за нея място. Завесите и възглавничките бяха в деликатни цветове и отсенки.

Не приличаше изобщо на къща, обитавана от мъж. Имах чувството, че да живееш в такава къща е равносилно на живот в изложбената зала на музей за старинни мебели. Върховното удоволствие за господин Пай бе да развежда гостите си из къщата. Дори най-безчувствените към заобикалящата ги среда не бяха в състояние да се измъкнат. Даже да си толкова безразличен, че да смяташ необходимото за живот да бъде радио, шкаф за напитки, баня, легло и заобикалящите ги стени, господин Пай не се отчайваше и бе винаги готов да те поведе към по-висша красота.

Малките му пухкави ръце тръпнеха от чувственост, докато говореше за своите съкровища, гласът му се извисяваше до фалцет, когато описваше възбуждащите обстоятелства, при които се е сдобил с италианското си легло във Верона.

С Джоана ценяхме класическите стари мебели и това бе повод за бурно одобрение.

— Та това наистина е удоволствие, голямо удоволствие, ценна придобивка за нашата малка общност. Тукашните добри и мили хора, знаете ли, са болезнено пасторални — за да не употребя думата провинциални. Те не знаят нищо. Вандали — абсолютни вандали! А вътрешността на къщите им — ще ви се доплаче, скъпа госпожице — уверявам ви, че ще ви се доплаче. А може би вече ви е направило впечатление?

Джоана каза:

— Все още не съм стигнала дотам, че да плача.

— Но разбирате какво искам да кажа? По такъв ужасен начин смесват мебелите си! Виждал съм възхитителна малка масичка в стил шератон — деликатна, перфектна — а до нея обикновена викторианска маса, или още по-лошо — въртяща се етажерка за книги от пушен дъб — да, да, дори такава безвкусица — пушен дъб. — Той потрепери от отвращение и отчаяно промълви: — Защо хората са толкова слепи? Вие ще се съгласите — сигурен съм, ще се съгласите, че красотата е единственото нещо, за което има смисъл да се живее.

Хипнотизирана от неговата страстна искреност, сестра ми каза:

— Да, да, наистина е така.

— Тогава защо? — драматично попита господин Пай. — Защо хората се обкръжават с грозота?

— Не е ли много странно, наистина! — пригласи му Джоана.

— Странно? Престъпно е! Така го наричам аз — престъпно! А как се извиняват! Твърдят, че нещо си било удобно. Или пък, че е шик. Шик! Толкова ужасна дума.

— Къщата, която наехте — продължи той — къщата на Емили Бартън. Тя е очарователна. Емили притежава забележителни неща. Направо прекрасни. Някои от тях са първокласни екземпляри за колекционери. И при това тя има вкус, въпреки че напоследък не съм толкова сигурен. Понякога, страх ме е да призная, си мисля, че това е повече сантименталност. Тя обича нещата да си стоят както са си били, но не в името на красотата, не заради хармонията, която се е получила, а защото така са останали от майка й. — Той прехвърли вниманието си върху мен и гласът му се промени. От възвишения артист се превърна в родения клюкар: — Вие познавахте ли семейството? Не? Ах, да — чрез агенция. Но, скъпи мои, това беше много интересно семейство! Когато дойдох да живея тук, старата им майка все бе още жива. Забележителна личност — забележителна! Чудовище, ако разбирате какво искам да кажа. Истинско чудовище. Старомодно, викторианско чудовище, което поглъща децата си. Да, в крайна сметка беше така. Тя беше величествено монументална, трябва да знаете, тежеше със сигурност над сто и двайсет килограма и всичките й пет дъщери се въртяха около нея както планетите обикалят около слънцето. Момичетата! Винаги ги наричаше така. А тогава най-голямата й дъщеря беше над шейсетгодишна. „Тези глупави момичета“, обичаше да казва. Черни робини, ето какво бяха те, слугуваха й, съгласяваха се с всяка нейна дума. В десет часа си лягаха, не им позволяваше топлина в стаите, а да поканят приятелките си у дома бе нечувано. Тя ги мразеше, трябва да знаете, защото са останали стари моми, и в същото време така подреждаше живота им, че бе невъзможно да се срещат с когото и да било. Мисля, че Емили, а може би беше Агнес, не помня точно, имаше нещо като афера с послушника на викария. Но семейството му не беше по вкуса на мама и тя сложи край на връзката.

— Звучи като в роман — отбеляза Джоана.

— О, скъпа, така беше. И после омразната стара жена умря, но, разбира се, тогава вече беше много късно. Те продължиха да живеят както бяха научени, говореха с приглушени гласове и непрекъснато си мислеха как би желала мама да постъпят. Дори да сменят тапетите в нейната спалня смятаха за богохулство. Все пак по един тих начин можеха да се радват на живота в енорията… Но нито една от тях не притежаваше достатъчно душевни сили и те една след друга починаха. Едит умря от грип, Мини трябваше да се оперира и не издържа, бедната Мейбъл получи удар — Емили се грижеше за нея с изключителна привързаност. Бедната Емили — през последните десет години не се е занимавала с нищо друго, освен да се грижи за болни. Агнес пък се разболя от рак и цели три години беше прикована на легло в ужасни мъки, преди да си отиде, горката. Емили не се отделяше от нея. Очарователно създание, не мислите ли? Фино като дрезденски порцелан. Толкова е тъжно, че има и финансови притеснения, но какво да се прави, напоследък всички капиталовложения си губят стойността.