Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Вие летите със самолети, нали?

— Да.

— И така ли пострадахте?

— Да, разбих се в земята заедно със самолета си.

Тя рече:

— Тук наоколо никой друг не лети.

— Да, мисля, че никой. А ти искаш ли да летиш със самолет, Меган?

— Аз? — Изглеждаше изненадана. — Боже мой, не! Сигурно ще ми стане лошо. На мен ми прилошава дори във влака. — Отново замълча и после ме попита прямо, както само едно дете може да го направи: — Ще се излекувате ли напълно и ще летите ли отново със самолет? Или ще останете сакат за цял живот?

Въпросът бе изключително личен, но тя го зададе толкова простодушно, че не можех да не отговоря, макар по възможно най-кратък начин:

— Моят лекар твърди, че ще се оправя напълно.

— Да, но той да не би да е от онези доктори, които само лъжат?

— Не мисля, че е такъв. Даже трябва да кажа, че го уважавам много и му имам пълно доверие.

— Тогава всичко е наред. Обаче много хора обичат да лъжат.

Приех мълчаливо тази констатация.

Тя изрече с особен, като че незаинтересован тон, но в думите й се криеше учудваща способност за задълбочена преценка:

— Радвам се. Страхувах се, че сте с лош нрав, защото знаете, че сте сакат за цял живот. Но щом не е така, естествено има разлика.

— Аз не съм с лош нрав — отговорих хладно.

— Е, добре, но сте раздразнителен.

— Раздразнителен съм, защото бързам да се възстановя напълно, а с това не бива да се бърза, както каза моят лекар.

— Че защо тогава се притеснявате?

Засмях се на простодушното удивление, което прозвуча в думите й.

— Мило момиче, не си ли попадала в ситуация, когато искаш нещо да се случи много бързо?

Меган се замисли.

— Не. Защо да ми се иска? Няма за какво да бързам. И без това нищо не се случва.

Стана ми мъчно за нея, защото усетих отчаянието в думите й. Попитах меко:

— Ти как прекарваш времето си тук?

Тя сви рамене.

— Няма какво да се прави.

— Нямаш ли някакво хоби? Не играеш ли на разни игри? Имаш ли приятели?

— Никак не ме бива в игрите. Пък и не ги обичам много. Тук няма момичета на моя възраст, а и тези, които ги има, не ми харесват. Мислят, че съм ужасна.

— Глупости. От къде на къде?

Меган поклати глава.

— Ходила ли си на училище?

— Разбира се. Върнах се миналата година.

— Харесваше ли ти училището?

— Не беше лошо. Само че преподаваха ужасно глупаво.

— Какво значи „глупаво“?

— Ами оттук-оттам. Всичко накъсано и непрекъснато от едно нещо скачат на друго. Беше евтино училище и учителите не бяха много добри. Никога не можеха да отговорят както трябва на даден въпрос.

— Е, много малко учители могат — успокоих я.

— А защо? Те са длъжни.

Съгласих се.

— Разбира се, аз съм малко глупава — призна чистосърдечно тя. — И толкова много неща ми изглеждат пълна глупост. Например история. Ами че тя е различна във всяка книга.

— Точно това я прави по-интересна — изразих своето мнение.

— А граматиката? А глупавите съчинения? И всички глупости, които ни задължаваха да четем? Шели чурулика за някаква чучулига, Уърдсуърт се захласва по някакви… минзухари ли бяха или нарциси? И Шекспир!

— Какво му е лошото на Шекспир? — Разговорът ставаше интересен.

— Така го усуква и по такъв сложен начин казва всичко, че въобще не можеш да го разбереш. Обаче някои неща в Шекспир ми харесват.

— Сигурен съм, че ще му стане много приятно, ако те чуе — пошегувах се.

Тя не усети сарказма ми. Лицето й се оживи.

— Например много ми харесват Гонерил и Ригън.

— Защо точно те?

— О, не зная. Те са някак… истински. Как мислите, защо са станали такива?

— Станали какви?

— Такива, каквито са били. Искам да кажа, нещо трябва да ги е направило такива, нали?

За пръв път се замислих по този въпрос. Винаги приемах двете по-големи дъщери на крал Лир за две лоши жени и нищо повече. Но въпросът на Меган за причината да бъдат лоши ме заинтригува.

— Ще си помисля и ще ти кажа.

— О, няма чак такова голямо значение. Просто си мислех. В края на краищата това е само английска литература, нали?

— Да, да. А нямаше ли предмет, който наистина да ти харесва?

— Само математика.

— Математика? — изненадах се.

Лицето й светна.

— Обожавах математиката. Но и нея не я преподаваха както трябва. Бих искала да имам много добър учител по математика. Божествена е! Аз мисля, че в числата има нещо божествено. Вие какво ще кажете?

— Никога не съм го почувствал — отговорих честно.

Бяхме вече в началото на главната улица. Меган изведнъж изрече рязко: