Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Ето я госпожица Грифит. Омразна жена.

— Не я ли харесваш?

— Мразя я с цялото си сърце. Непрекъснато ме преследва да се присъединя към нейните отвратителни „Момичета-водачки“. Мразя ги тези „Водачки“. Защо трябва да се киприш в униформа, да ходиш навсякъде под строй, да се кичиш със значки за неща, които в действителност не си се научила да вършиш както трябва? Мисля, че това са големи глупости.

В общи линии бях съгласен с Меган. Но госпожица Грифит ни нападна, преди да успея да изразя мислите си на глас.

Сестрата на лекаря, която се радваше на крайно неподходящото за нея име Еме, излъчваше огромна самоувереност, която толкова липсваше на брат й. Беше представителна жена, спортен тип, с дълбок, сърдечен глас.

— Здравейте, вие двамата — изрече тя. — Прекрасна сутрин. Меган, точно теб желаех да видя. Трябва да ми помогнеш да надписваме пликове за Асоциацията на консерваторите.

Меган промърмори нещо неразбираемо, опря колелото си в бордюра и демонстративно се шмугна в супермаркета.

— Невероятно дете — рече госпожица Грифит, докато гледаше след нея. — Толкова е мързелива. Прекарва си времето само в безцелно шляене насам-натам. Сигурно горката госпожа Симингтън много се мъчи с нея. Знам, че се опита на няколко пъти да я накара да се захване с нещо — курсове по стенография и машинопис, готварство, дори да отглежда ангорски зайци, но напразно. А й е нужен някакъв интерес в живота.

Тя може би беше права, но на мястото на Меган аз също щях твърдо да се противопоставям на коя да е от идеите на Еме Грифит, защото нейната агресивна натрапчивост беше наистина отблъскваща.

— Мразя безделието — продължаваше госпожица Грифит, — особено при младите хора. Поне Меган да беше красива, привлекателна или нещо от този род. Понякога си мисля, че е малоумна. Голямо разочарование за майката. Бащата, знаете ли — тук тя като че ли направи опит да понижи глас, — не беше добър човек. Страхувам се, че детето прилича на него. Болезнено за майка й. Но какво ли не можеш да видиш на този свят, тъй казвам аз!

— За щастие — отговорих.

Еме Грифит се засмя престорено.

— Прав сте, не можем всички да бъдем излети по един калъп. Но не ми се нрави да гледам как хората са неспособни да извлекат от живота всичко, което им се предлага. Аз се радвам на живота и искам всички да му се радват. Казвали са ми, че сигурно се отегчавам до смърт, като живея в това затънтено място. Нищо подобно, отговарям. Винаги съм заета, винаги щастлива! Времето ми е изцяло запълнено било с „Водачките“, било с Института на жените, да не говорим за разните комитети и комисии — да не говорим, че се грижа за Оуен.

В този момент госпожица Грифит забеляза една позната от другата страна на улицата, изкрещя й за поздрав и притича през пътя като безцеремонно ме остави сам и свободен да следвам набелязания курс.

Намирах госпожица Грифит за уморителна, от друга страна, не можех да не се възхищавам на нейната енергичност и жизнерадост, а и на фона на оплакванията на толкова много други жени бе приятно да се наблюдава нейното лъчезарно задоволство от определения й от съдбата жребий, което тя с готовност демонстрираше.

Свърших работата си в банката сравнително бързо и се отправих към кантората на господа „Гълбрайт, Гълбрайт и Симингтън“. Не зная дали все още имаше някой жив Гълбрайт — не видях адвокат с такова име. Въведоха ме в канцеларията на Ричард Симингтън в дъното на кантората, която със своя застоял въздух и мебелировка напълно отговаряше на представата за солидна адвокатска кантора с корени в миналото.

Огромни кутии с нотариални книжа, надписани надлежно — успях да прочета няколко имена — лейди Хоуп, сър Еверард Кар, Уилям Йейтсби-Хоърс, ескуайър, починал и тъй нататък — създаваха нужната атмосфера за уважавани клиенти и сериозен, дългогодишен бизнес.

Докато изучавах господин Симингтън, наведен над документите, които бях донесъл, си помислих, че ако госпожа Симингтън беше преживяла трагедия с първия си брак, с втория бе улучила десетка. Ричард Симингтън олицетворяваше спокойната солидност, мъж, който никога не би допуснал съпругата му да изпита дори най-малко притеснение. Имаше дълъг врат с изявена адамова ябълка, бледо лице с дълъг, тесен нос. Внимателен човек, несъмнено добър съпруг, но със сигурност не от тези, които карат кръвта да закипи лудо във вените.

В този момент той проговори. Говореше ясно и бавно, в думите му се долавяше дълго натрупван опит. Въпросът бе уреден и аз станах да си ходя, отбелязвайки: