Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Мисля, че е видял достатъчно, след като щом ме зърне на главната улица, отдалеч пресича на другата страна.

— Много странна реакция — казах със симпатия. — И най-важното, ти не си свикнала с подобно отношение, нали?

Тя отново се намръщи.

— Не, но сериозно, Джери, можеш ли да кажеш защо хората пишат анонимни писма?

— Както казах, дъската им хлопа. Задоволяват някакъв комплекс, много вероятно. Ако са те унизявали, или пренебрегвали, или разочаровали, ако животът ти е празен и скучен, предполагам, че можеш да изпиташ чувство за сила, когато от тъмнината нанасяш жестоки удари върху хора, които са щастливи и доволни.

Джоана потръпна.

— Не е никак хубаво.

— Не, не е хубаво. Мисля си, може би една от причините е, че в тези затънтени кътчета на страната преобладават браковете, при които хората са в кръвна връзка, затова има много ненормални.

— Предполагам, че авторът на тези глупости е прост и необразован. С по-добро образование…

Тя не довърши мисълта си, аз също премълчах. Никога не съм бил склонен да приема популярната теория, че образованието е лек за всички болести на обществото.

Докато пресичахме селото, преди да се изкачим на хълма, наблюдавах с любопитство редките минувачи по главната улица. Коя ли от тези здрави селски жени обикаляше с товар от злоба и омраза зад чистото чело и може би в този момент планираше поредния изблик на отровна, отмъстителна злъч.

Но все още не допусках, че тези инциденти могат да бъдат много по-сериозни, отколкото изглеждаха.

След два дни бяхме поканени на бридж парти в семейство Симингтън.

Беше събота следобед — Симингтън винаги организираше своите бридж партита в събота, защото това бе почивният ден за кантората.

Щяхме да бъдем две маси играчи — семейство Симингтън, Джоана и аз, госпожица Грифит, господин Пай, госпожица Емили Бартън и полковник Епълтън, когото все още не бяхме виждали и който живееше в Комбиейкър — село на четиринайсет километра от Лимсток. Той бе идеалният тип офицер от запаса, около шейсетгодишен, обичаше откритата, рискована игра, „храбра“, както сам я наричаше (последиците най-често бяха огромни суми в графата на противниците), и бе толкова заинтригуван от сестра ми, че през целия следобед не свали очи от нея.

Длъжен съм да призная, че Джоана бе вероятно най-привлекателното същество, което някога се бе появявало в Лимсток.

Когато пристигнахме, Елзи Холанд, гувернантката на децата, търсеше бланки за записване в богато украсено писалище. Жената се плъзгаше по пода по същия божествен начин, както при първата ни среща, но този път магията не действаше. Тъжно — защото тя притежаваше перфектни форми и идеално лице. Но този път не можах да не забележа прекалено ясно огромните й бели зъби и как се оголваха венците й, когато се смееше. Освен това със съжаление установих, че е празна бъбривка:

— Тези ли са, господин Симингтън? Толкова глупаво от моя страна, не си спомням къде ги оставих последния път. И да си призная, вината е изцяло моя. Държах ги в ръка и тогава Брайън извика, че играчката му се е заклещила под дивана и не може да я извади, аз изтичах при него и после не помня какво направих, но сигурно съм ги пъхнала на някое глупаво място и сега не зная къде да ги търся. Намерих тук едни, но май не са същите, защото сега забелязвам, че са леко пожълтели по краищата. Да кажа ли на Агнес да сервира чая в пет часа? Аз ще заведа децата до Лонг Бароу, за да не вдигат шум, докато играете.

Мило, симпатично, свежо момиче. Забелязах, че Джоана ме наблюдава. Тя се смееше. Изгледах я студено. Сестра ми винаги знае какви мисли се въртят в главата ми, проклетницата.

Настанихме се около масите и започнахме играта. Скоро щях да познавам в подробности качествата на всеки един от играещите бридж в Лимсток. Госпожа Симингтън бе изключително добър играч и очевидно изпитваше огромно удоволствие от играта, личеше си, че е влюбена в нея. Като всички жени, които не са интелектуалки, тя не бе глупава и притежаваше вродена прозорливост. Съпругът й също беше добър играч, малко по-предпазлив, отколкото е необходимо. Господин Пай можеше да бъде охарактеризиран с единствената дума брилянтен. Той притежаваше мистериозната дарба да отгатва анонсите.

След като партито бе в наша чест, ние с Джоана играехме срещу госпожа Симингтън и господин Пай. На другата маса основната задача на Ричард Симингтън беше да успокоява бурните духове на останалите трима играчи, като с огромно чувство за такт се стреми да примири вечно спорещите страни. Полковник Епълтън, както вече казах, стръвно играеше своята „храбра“ игра. Несъмнено най-слабият играч, когото някога съм виждал да играе бридж, бе малката Емили Бартън, но за сметка на това тя много се забавляваше. Успя само веднъж да отговори в боя, нямаше и най-малка представа за силата на картите, бе абсолютно неспособна да брои излезлите козове и често забравяше кой е козът. Стилът на Еме Грифит може да се опише с нейните собствени думи: