Агата Кристи - Смърт в Лимсток

— Не разбирам за какво говориш — продължих да настоявам.

— Но все пак ще ти призная, че съм много радостна. Това е първият признак, че се връщаш към живота. В санаториума много се бях уплашила за теб. Нито веднъж не погледна онази хубавичка медицинска сестра, която се грижеше за теб. А беше страхотна мацка — направо дар Божи за един болен млад мъж.

— Джоана, намирам думите ти за изключително невъзпитани.

Без да обръща ни най-малко внимание на забележката, сестра ми продължи:

— Затова ми олекна, като видях, че не си изгубил интереса си към красивите жени. А тя наистина е красива. Но интересно, ако около нея не витаеше този дух на активистка от „Армията на спасението“, щеше да е направо очарователна. Не е ли много странно, Джери? Кое е това, което едни жени притежават, а други не? Кое прави някоя жена толкова привлекателна, че стига да каже „лошо време“, всеки мъж, който е достатъчно близо, за да я чуе, е готов надълго и нашироко да беседва с нея за времето? Предполагам, че понякога провидението допуска грешки в разпределението на благата. Лице и форми на Афродита и никакъв темперамент. И в същия момент нещо от темперамента на Афродита попада у някоя най-обикновена, да не кажа грозна жена и какво се получава — всички жени около нея побесняват и питат: „Какво толкова виждат в нея мъжете? Че тя дори не е симпатична!“

— Свърши ли с теориите си, Джоана.

— Да, кажи, моля те, че си съгласен.

Засмях се.

— Признавам разочарованието си.

— Обаче не виждам друга подходяща за теб. Ще трябва да се ориентираш към Еме Грифит.

— Боже опази!

— Тя съвсем не е грозна, длъжна съм да ти възразя.

— Прекалено амазонски тип за мен.

— Тя като че ли се радва да живее. И пращи от здраве, нали? Няма да се учудя, ако всяка сутрин взема леденостуден душ.

— А какво ще правим с теб? — реших да пренеса битката в нейната територия.

— С мен?

— Да. Ти също се нуждаеш от известно любовно разведряване, нали?

— Кой говори неприлично сега? Освен това забравяш Пол. — Джоана въздъхна не особено убедително.

— Аз няма да го забравя толкова бързо, колкото теб. Само след десет дни ще питаш: „Пол? Кой Пол? Никога не съм познавала Пол.“

— Ти мислиш, че съм изключително непостоянна — укори ме Джоана.

— Когато става дума за хора като Пол, дори настоявам да си непостоянна.

— Ти никога не си го харесвал. Но той наистина е нещо като гений.

— Възможно е, въпреки че дълбоко се съмнявам. Освен това съм чел и чувал, че повечето гении са изключително омразни хора. И трябва да те предупредя, че тук няма да откриеш гении.

Сестра ми ме слушаше, наклонила глава на една страна.

— Страхувам се, че си прав — изрече със съжаление.

— Ще трябва да се задоволиш с Оуен Грифит — опитах се да й върна за Еме. — Той е единственият симпатичен мъж в околността. Ако не броим стария полковник Епълтън. Той те дебнеше като гладна хрътка през целия следобед.

Джоана се засмя:

— Наистина. Страшно притеснително беше.

— Не се преструвай! Ти никога не се притесняваш.

Тя мълча, докато минавахме през входната врата и паркирахме колата в гаража. Паркирахме, защото без моите ценни указания, сестра ми е голяма трагедия в маневрите. Преди да излезем от колата, тя каза:

— Може би идеята ти не е чак толкова лоша.

— Коя идея?

Не отговори направо:

— Не разбирам защо един мъж преднамерено ще бяга от другата страна на улицата, щом ме види? Останалото настрана, но е грубо.

— Разбирам. Решила си да го преследваш най-хладнокръвно, докато падне в капана ти.

— Не обичам да ме пренебрегват.

Бавно и внимателно се измъкнах от колата и се подпрях на бастуните си. След това дадох следния съвет на сестра си:

— Тогава позволи ми да ти кажа следното. Оуен Грифит не прилича на нито един от твоите питомни, хленчещи, артистични приятели. Ако не внимаваш, той е в състояние да разбуди цяло гнездо оси между ушите ти. Този мъж може да е опасен.

— О, така ли мислиш? — В тона й се долавяше удоволствието, което тази перспектива обещаваше.

— Остави човека на мира — казах строго.

— Как смее да прекосява улицата, щом ме види!

— Всички жени сте еднакви, когато си навиете нещо на пръста. Не забравяй за сестра Еме, която ще се брани с извадени пищови, ако не греша.

— Тя и без това вече не ме харесва — говореше замислено, но в гласа й усетих известно злорадство.

Казах колкото може по-строго:

— Дошли сме тук, за да сме на спокойствие, и възнамерявам да ги получа.