Агата Кристи: Смърт в Лимсток

Припомняйки си всичко това, казах на сестра си замислено и с угризение за това какъв егоистичен, погълнат единствено от себе си инвалид съм:

— Страхувам се, че тук те очаква ужасно скучен живот. Всичко ще ти липсва толкова много…

Защото Джоана е много хубава и много весела, обича танците и коктейлите, любовните истории и бързите, мощни коли.

Тя се засмя и отговори, че няма нищо напротив.

— Дори ще ти призная, че съм доволна да се спася от този отровен начин на живот. Цялата тайфа ужасно ми е омръзнала. Освен това знам, че отказваш да ме разбереш, но продължавам да се чувствам дълбоко наранена от Пол. Ще ми е необходимо много време, за да го преодолея.

Не можех да не бъда скептичен относно последното й твърдение. Любовните й истории винаги протичат по един и същи начин. Влюбва се до полуда в някой безхарактерен младеж, който по правило е непризнат гений. Слуша безкрайните му оплаквания и се втурва с всички сили да работи, за да му спечели признание в обществото. А след това, когато той прояви неблагодарност, е дълбоко наранена и разочарована, сърцето й е разбито, докато не се появи следващият меланхоличен нещастник, което обикновено става след три седмици.

Затова не приемах насериозно разбитото сърце на сестра си. Но забелязах, че привлекателната Джоана гледаше на селския живот като на нова игра.

— Все пак изглеждам добре, нали? — попита тя.

Огледах я критично и не можах да се съглася.

Джоана бе облечена спортно (от „Миротен“). Разбира се, идеите на модните дизайнери за спортно облекло са малко особени — полата й до средата на коляното беше прекалено тясна, на абсурдни, крещящи карета, туниката й беше с къси ръкави, бродирана с тиролски мотиви, носеше копринени чорапи без ръб и безупречни нови спортни обувки от светлокафява истинска кожа.

— Не — отговорих. — Според мен облеклото ти е погрешно. Би трябвало да носиш много стара пола от дебел вълнен плат в избеляло мръснозелено или кафяво, подходящ кашмирен пуловер и дълга жилетка върху него, памучни чорапи и стари обувки на краката, филцова шапка на главата. Само тогава ще можеш да се слееш с главната улица на Лимсток, без да правиш впечатление.

Продължих критичния си оглед и прибавих:

— Лицето ти също е сбъркано.

— Че какво може да съм сбъркала с лицето си? Ако искаш да знаеш, сложила съм си грим номер 2 на „Шанел“, който се препоръчва точно за природата.

— Точно така. Но ако живееше в Лимсток, щеше да си сложиш само малко пудра, колкото да не блести носът ти, и съвсем скромно червило — по възможност неумело нанесено, без да очертаваш устните си предварително с молив. А веждите ти щяха да са целите, не само четвъртинка от тях.

Джоана прихна. Струваше й се много забавно.

— Мислиш, че ще решат, че изглеждам ужасно?

— Не ужасно. Странно.

Тя отново се зае с визитните картички, които посетителите ни бяха оставили. Единствено съпругата на викария бе имала щастието (или нещастието) да завари Джоана у дома. Тя промърмори:

— Знаеш ли, много ми е интересно. Като онази детска игра — „Щастливи семейства“ — госпожа Право, съпруга на адвоката, госпожица Доза, дъщеря на лекаря, и тъй нататък. — После добави ентусиазирано: — Наистина мисля, че това е едно много приятно място, Джери! Толкова са симпатични, смешни и старомодни. Не можеш да си представиш дори да ти се случи нещо неприятно, нали?

Знаех, че дрънка глупости, но се съгласих с нея. Нищо неприятно не можеше да се случи в Лимсток. Сега звучи странно, като си спомням, че само седмица след този разговор получихме първото писмо.

Виждам, че започнах зле своя разказ. Не съм описал Лимсток, а без да се знае какво представлява Лимсток, ще е трудно да се разбере моята история.

Ще започна с миналото. Лимсток има своите корени в древността. По време на норманското нашествие е бил важен център. Значението му е било предимно свързано с религията. Лимсток има своята обител с традиционно силни и амбициозни игумени в миналото. За да са чисти пред съвестта си и Бога, местните лордове и барони са давали част от земите си на обителта, която станала много богата и имала силно влияние върху областта в продължение на много векове. Но по времето на Хенри VIII манастирът споделил съдбата на останалите си събратя и бил лишен от владенията си. Последвало управление от лорд и градът продължил да бъде важен център — имал богатства, права и привилегии.

След това някъде около хиляда седемстотин и някоя година техническият прогрес изпратил Лимсток в застояли води. Замъкът на лорда западнал и накрая се срутил. Наблизо не минавали нито важни пътища, нито железопътни линии. Градът се превърнал в малко провинциално село с пазар, незначително и забравено, заобиколено от ниви и ферми, едно от малкото останали кътчета, където природата все още не бе прогонена от настъпващата по всички фронтове цивилизация.