Агата Кристи - Смърт край Нил

— Не си отивайте, мис Робсън, моля ви се — каза Жаклин. — Иска ми се да се веселя. Не ме изоставяйте.

Корнелия седна отново.

— Ние, момичетата, трябва да се поддържаме — заяви Жаклин, отметна глава и се изсмя остро и безрадостно.

Втората чаша с джин бе сервирана.

— Ще пиете ли нещо? — попита Жаклин.

— Не, благодаря — отговори Корнелия.

Жаклин наклони назад стола си и продължи да си тананика, сега вече високоз „Тя му бе любима, а той я нарани…“

Мистър Фенторп обърна една страница от „Европа без маска“.

Саймън Дойл започна да разглежда някакво списание.

— Наистина мисля, че трябва да си лягам каза Корнелия. — Стана много късно.

— Няма още да си лягате — заяви Жаклин. — Забранявам ви. Разкажете ми за себе си.

— Е, не зная, няма много за разказване — заекна Корнелия. — Повечето време съм живяла доста затворено и не съм пътувала много. Това е първото ми пътуване в Европа и всичко ми е толкова интересно.

Жаклин се засмя.

— Щастлив човек сте вие, нали? Господи, как бих искала да съм като вас!

— Така ли? Но мисля… сигурна съм…

Корнелия се смути. Без съмнение мис дьо Белфор пиеше много. Това не беше нещо ново за Корнелия. Тя беше видяла много пиянски сцени по време на сухия режим. Но имаше нещо друго… Жаклин дьо Белфор й говореше, гледаше я и все пак Корнелия чувствуваше, че по някакъв начин тя се обръща към другиго.

Но имаше само още двама души в залата, мистър Фенторп и мистър Дойл. Мистър Фенторп изглеждаше погълнат от книгата си, а мистър Дойл седеше със странно, напрегнато изражение.

Жаклин каза отново:

— Разкажете ми всичко за себе си.

Покорна както винаги, Корнелия се подчини. Тя говореше мудно, впусна се в ненужни подробности за всекидневието си. Никак не беше свикнала да говори. Ролята й в живота беше винаги да слуша другите. И все пак мис дьо Белфор изглеждаше заинтересувана. Когато Корнелия объркано млъкна, тя веднага я подкани да продължи.

— Разказвайте още.

И Корнелия продължи да разказва. (Разбира се, мама е много фина, понякога не хапва нищо освен малко сладки на закуска…) Тя чувствуваше с отчаяние, че всичко, което казва, е изключително безинтересно, въпреки че другата я ласкаеше с привидния си интерес. Но наистина ли се интересуваше? Не слушаше ли по някакъв начин нещо друго, или може би се ослушваше за нещо друго? Да, тя гледаше Корнелия, но нямаше ли някой друг там, в салона?

— Разбира се, часовете по живопис са много интересни. Миналата зима ходих на курс по…

(Колко ли беше часът? Сигурно беше много късно. А тя говореше ли, говореше. Поне да беше се случило нещо наистина интересно…)

И веднага като че ли в отговор на желанието й, нещо се случи. Само че в този момент това изглеждаше напълно естествено.

Жаклин обърна глава и произнесе:

— Натисни звънеца, Саймън. Искам още един джин.

Саймън Дойл вдигна очи от списанието и каза тихо:

— Стюардите са си легнали. Минава полунощ.

— Казвам ти, че искам още един джин.

— Достатъчно пи тази вечер, Джеки.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво, по дяволите, те засяга това?

— Никак не ме засяга — сви рамене той.

Очите й се втренчиха в него една-две минути.

След това тя изрече:

— Какво става с теб, Саймън? Страхуваш ли се?

Той не отговори и демонстративно взе списанието си.

Корнелия измърмори:

— О, скъпа, толкова е късно, аз трябва… Тя започна да рови в ръкоделието си, изпусна един напръстник…

Жаклин каза:

— Няма да си лягате. Искам тук да има още една жена, да ме подкрепя. — И пак се разсмя. — Знаете ли от какво се страхува Саймън? Страхува се, че ще ви разкажа историята на своя живот.

— О, така ли?

Корнелия беше жертва на противоречиви чувства. Беше ужасно смутена, но в същото време и приятно развълнувана. Колко, колко мрачен беше Саймън Дойл!

— Това е много тъжна история — каза Жаклин с нежен, но глух и подигравателен глас. — Той се държа доста лошо с мен, нали, Саймън?

— Отивай да спиш, Джеки. Ти си пияна — каза грубо Саймън Дойл.

— Ако се притесняваш, скъпи Саймън, по-добре си иди.

Саймън Дойл я изгледа. Ръката, с която държеше списанието, леко трепереше, но той каза твърдо:

— Ще остана.

Корнелия избъбра за трети път:

— Аз наистина трябва… толкова е късно…

— Няма да си тръгвате — каза Жаклин и със светкавичен жест я накара отново да седне. — Вие ще стоите тук и ще чуете какво ще кажа.

— Джеки — каза Саймън рязко, — не ставай глупачка! За бога, върви да спиш.