Агата Кристи - Смърт край Нил

Мисиз Алертън се приближи до него и прошепна:

— Как се промени това момиче! В Асуан изглеждаше неспокойна и доста загрижена, а сега така сияе от щастие, че човек се пита да не би да си е загубила ума от радост.

Поаро понечи да отговори, но всички бяха приканени да се подготвят за слизане и официалният водач ги поведе към брега да разгледат Абу Симбел.

Детективът се озова до Андру Пенингтън.

— За пръв път ли идвате в Египет? — попита той.

— О, не, бях тук през 1923 година. В същност тогава посетих само Кайро. Но никога не съм пътувал по Нил.

— Пристигнали сте с „Карманик“, доколкото разбрах, поне така ми каза мадам Дойл.

Пенингтън го изгледа внимателно.

— Да, така е — каза той.

— Питам се дали сте видели Ръшингтънови, едни мои приятели, които пътуваха с този кораб.

— Не мога да си спомня такова име. Корабът беше пълен и времето много неприятно. Много от пътниците не излизаха на палубата и във всеки случай плаването е толкова кратко, че човек не може да разбере с кого пътува.

— Да, така е. Каква приятна изненада да попаднете на мадам Дойл и съпруга й. Нямахте представа, че са женени, нали?

— Не. Мисиз Дойл ми беше писала, писмото било препратено и аз го получих едва след няколко дни в Кайро.

— Доколкото зная, познавате я от много години?

— Дали я познавам от много години? Знам Линет Риджуей от малко, мило създание, ей толкова високо. — И той показа с ръка. — Баща й и аз бяхме приятели до гроб. Забележителен човек беше Мелхюш Риджуей и… имаше голям успех.

— Дъщеря му е наследила значително състояние, както чух… извинете, може би не трябваше да казвам това.

Андру Пенингтън го погледна леко развеселен.

— Това не е никаква тайна. Да, Линет е богата жена.

— Предполагам, че сегашната криза ще обезцени акциите на мнозина, но нейните ще останат незасегнати.

На Пенингтън му бяха необходими няколко секунди, за да отговори.

— Да, до известна степен е така. Положението сега е много сложно — каза той най-после.

— Но, струва ми се, че мадам Дойл доста разбира от бизнес.

— Да, да, точно така. Линет е умно и делово момиче.

Те спряха. Екскурзоводът ги запозна с историята на храма, построен от великия Рамзес. Четирите колоси, изобразяващи самия фараон, изсечени вътре в скалата, от двете страни на входа, гледаха безстрастно разпръснатата групичка туристи.

Синьор Рикети, без да обръща внимание на екскурзовода, разглеждаше барелефите на негърски и сирийски пленници в основата на колосите от всяка страна на входа.

Когато навлязоха в полумрака на храма, ги обзе чувството на покой. Екскурзоводът ги поведе към все още ярките, цветни барелефи на някои от вътрешните стени, но туристите се пръснаха на малки групи.

Доктор Беснер четеше звучно от бедекера и от време на време спираше, за да превежда на Корнелия, която послушно ситнеше до него. Но това не продължи дълго. Мис ван Шойлер, която в този момент влизаше в храма, подкрепяна от флегматичната мис Бауърс, издаде заповед:

— Корнелия, ела тук.

Обучението бе прекъснато насила. Докторът погледна топло след нея през дебелите си очила.

— Много хубава девойка — съобщи той на Поаро. — Не е толкова кльощава като други млади жени. Има хубави форми. И е много интелигентен слушател. Цяло удоволствие е да я учиш.

Поаро си помисли, че съдбата на Корнелия, изглежда, беше да я тормозят или поучават. Във всеки случай нея винаги я наставляваха и тя кимаше послушно в отговор.

Мис Бауърс, мигом освободена след властния зов към Корнелия, застана в средата на храма и се огледа безучастно и студено. Реакцията й към чудесата на миналото беше кратка и равнодушна.

— Екскурзоводът каза, че името на един от тези богове или богини било Мут, представяте ли си?

В един вътрешен олтар се очертаваха четири неясни, тържествени фигури, които приличаха на някакъв странен, вечен съд.

Пред тях застанаха Линет и съпругът й. С ръка в неговата н вдигната нагоре глава, те бяха типична картина на съвременни цивилизовани хора, интелигентни, любознателни, недокоснати от миналото.

Саймън каза внезапно.

— Да излезем оттук. Тези четирима не ми харесват — особено онзи с високата шапка.

— Струва ми се, че това е Амон. А този е Рамзес. Защо не ги харесваш? Мисля, че са много внушителни.

— Прекалено внушителни; има нещо зловещо в тях. Хайде да излезем на слънце.

Линет се засмя, но го последва.

Излязоха навън всред слънчевата светлина и топлия, жълт пясък. Линет избухна в смях. В краката им, наредени в редица, бяха главите на половин дузина нубийски момчета. В първия миг човек можеше да помисли, че — са отрязани. Очите се въртяха, главите се клатеха ритмично напред-назад, устните припяваха модерно заклинание.