Агата Кристи - Смърт край Нил

— Добре — каза Пенингтън и излезе.

Линет и Саймън се гледаха няколко секунди, преди бавно да се усмихнат един на друг.

— Как си, любима? — попита той.

— Добре все още… Чудно защо повече не се терзая.

— Ти си прекрасна — промълви страстно Саймън.

Пенингтън се върна и донесе куп ситно изписани документи.

— Милост! — извика Линет. — Всичко това ли трябва да подпиша?

— Знам, че ти е досадно, но искам да сложа в ред работите ти. Преди всичко наемният договор за недвижимата собственост на Пето авеню, след това концесиите за западните земи. — И той продължи да говори, като подреждаше и шумолеше с книжата. Саймън се прозя.

Вратата откъм палубата се отвори и влезе мистър Фенторп. Той погледна безцелно наоколо, отправи се бавно напред и като застана до Поаро, се загледа в прозрачната синя вода и обкръжаващите я пясъци.

— … ето тук се подпиши — заключи Пенингтън, като разгъна един документ и посочи мястото.

Линет го взе и прочете внимателно. Обърна още веднъж първата страница, взе писалката, която Пенингтън беше оставил до нея, и написа името си: Линет Дойл.

Той прибра документа и извади друг.

Фенторп пристъпи бавно към тях, като погледна през прозореца брега, край който минаваха, където, изглежда, нещо го беше заинтересувало.

— Това е документ за прехвърляне — каза Пенингтън. — Няма нужда да го четеш.

Но Линет му хвърли бърз поглед. Той извади трети документ и Линет отново го прочете съсредоточено.

— Всички са съвсем ясни. Няма нищо интересно. Само правна фразеология — обясни той.

Саймън се прозя отново.

— Скъпо мое момиче, нима ще ги четеш всичките? Няма да ти стигне времето до обяд.

— Винаги прочитам всичко внимателно. Баща ми така ме е учил. Казваше, че може да има грешка при преписването.

Пенингтън се изсмя дрезгаво.

— Ти си истински бизнесмен, Линет.

— Много по-съвестна е от мен — каза през смях Саймън. — Никога не съм чел правен документ през живота си. Подписвам се на празното място, където ми покажат, и това е всичко.

— Това е ужасно небрежно — каза неодобрително Линет.

— Не съм делови човек — заяви весело той. — Никога не съм бил. Ако някой приятел ми каже да подпиша, подписвам. Така е много по-просто.

Андру Пенингтън го погледна замислено и каза сухо, като поглаждаше горната си устна:

— Не е ли рисковано понякога, Дойл?

— Глупости. Не съм от тези, които мислят, че всички искат да ги измамят. Доверчив съм и съм възнаграден за това. Досега почти никой не ме е лъгал.

Внезапно за изненада на всички мълчаливият мистър Фенторп се обърна и заговори Линет.

— Надявам се, че не ви досаждам, но трябва да ми позволите да изкажа възхищението си от деловите ви способности. За съжаление в професията си, аз съм адвокат, съм срещал само непрактични жени. Никога да не подписвате документ, преди да сте го прочели внимателно — това наистина е удивително!

Той леко се поклони и, доста зачервен, отново загледа бреговете на Нил. Линет каза несигурно:

— Е, благодаря ви… — И прехапа устни, за да подтисне смеха си. Младият мъж бе изрекъл всичко това изключително надуто и тържествено.

Андру Пенингтън изглеждаше много смутен. Саймън Дойл се чудеше дали да се ядоса, или да се засмее.

Ушите на мистър Фенторп бяха аленочервени.

— Следващият, моля — каза Линет с усмивка към Пенингтън.

Но той несъмнено изглеждаше много объркан.

— Може би друг път ще бъде по-добре — каза той сковано. — Както каза Дойл, ще стоим тук чак до обяд, ако трябва да четеш всички документи. Не трябва да пропускаме пейзажа. В същност първите два документа бяха най-спешни. По-късно ще се занимаем с делови въпроси.

— Тук е страшно горещо — каза Линет. — Да излезем навън.

И тримата излязоха през двукрилата врата. Еркюл Поаро обърна глава. Очите му се спряха замислено на гърба на мистър Фенторп, след това се преместиха към изтегнатата фигура на мистър Фергюсън, който, отметнал глава, все още тихо си подсвиркваше.

Накрая Поаро погледна в ъгъла към изправения силует на мис ван Шойлер, която хвърляше гневни погледи към мистър Фергюсън.

Двукрилата врата се отвори и вътре се втурна Корнелия Робсън.

— Много закъсня — сряза я старата дама. — Къде беше?

— Много съжалявам, лельо Мари. Преждата не беше там, където казахте, а в съвсем друг куфар.

— Скъпо дете, ти си напълно безпомощна, когато трябва да намериш нещо. Зная, — че имаш желание, скъпа, но опитай се да бъдеш малко по-умна и по-бърза. Нужна е само концентрация.