Агата Кристи - Смърт край Нил

— Но внимавайте, мадмоазел, това може да е злощастна звезда.

Тя се засмя и имитира папагалския вик на магаретарчетата:

— Тази злощастна звезда, сър. Тази звезда пада…

Поаро се унасяше в сън, когато го събудиха приглушени гласове. Чу Саймън Дойл да повтаря същите думи, които бе изрекъл, когато параходът напускаше Шелал.

— Всичко сега трябва да се реши…

„Да — каза си Еркюл Поаро. — Всичко сега трябва да се реши…“ Той не беше доволен.

Параходът пристигна рано на другата сутрин в Ез-Себуа.

Сияещата Корнелия Робсън с голяма широкопола шапка беше една от първите, които слязоха на брега. Корнелия не можеше да се държи студено с хората. Беше сърдечна и се отнасяше приятелски със себеподобните си.

Видът на Еркюл Поаро в бял костюм, розова риза, широка черна връзка и бял тропически шлем не я накара да потрепери, както сигурно би потреперала аристократичната мис ван Шойлер. Когато се озоваха на една алея със сфинксове, тя с готовност отговори на баналния му въпрос: „Спътничките ви няма ли да слязат да разгледат храма?“

— Виждате ли, леля Мари — това е мис ван Шойлер, — никога не става рано. Тя трябва много да внимава за здравето си. И, разбира се, пожела мис Бауърс, медицинската й сестра, да остане да я наглежда. Освен това според нея този не е от най-красивите храмове, но беше ужасно мила и каза, че няма нищо против аз да го разгледам.

— Била е много любезна — вметна сухо Поаро.

Наивната Корнелия се съгласи, без да подозира нищо.

— О, тя е толкова добра. Чудесно беше, че ме взе на тази екскурзия. Наистина съм много щастлива. Не можах да повярвам, когато предложи на мама да дойда с нея.

— Интересно ли ви е?

— О, прекрасно е! Видях Венеция, Падуа и Пиза — след това Кайро, само че леля Мари не беше много добре в Кайро и не можах да разгледам всичко, а сега сме на това възхитително пътешествие до Вади Халфа и обратно.

— Вие се радвате на всичко, мадмоазел — каза с усмивка Поаро и след това погледна замислено мълчаливата, намръщена Розали, която вървеше сама наред тях.

— Много е привлекателна, нали? — каза Корнелия, като проследи погледа му. — Само че гледа малко отвисоко, типична англичанка, разбира се. Но не е така хубава като мисиз Дойл. Мисиз Дойл е най-красивата и най-елегантната жена, която някога съм виждала! А съпругът й просто обожава земята под краката й, нали? Мисля, че жената със сивите коси е много изискана. Тя, изглежда, е братовчедка на граф. Говореше за него съвсем близо до нас миналата вечер. Но в същност тя няма титла, нали?

Тя бъбреше така, докато дежурният екскурзовод не ги помоли да спрат и започна да припява:

— Този храм е посветен на египетския бог Амон и на бога на слънцето Ре-Характе, чийто символ е глава на сокол… — И продължи монотонно в този дух.

Доктор Беснер със справочника на Бедекер в ръка си мърмореше нещо на немски. Той явно предпочиташе печатаното слово.

Тим Алертън не беше с групата. Майка му разчупваше леда с резервирания мистър Фенторп. Андру Пенингтън, хванал Линет подръка, слушаше внимателно, привидно много заинтересуван от цифрите, декламирани от екскурзовода.

— Шестдесет и пет фута височина, така ли? Изглежда ми малко по-малко. Голям строител е бил този Рамзес. Гордост за Египет, човек на делото.

— И голям бизнесмен, чичо Андру.

Андру Пенингтън я погледна с одобрение.

— Добре изглеждаш тази сутрин, Линет. Малко се тревожех за теб напоследък. Струваше ми се отслабнала.

Бъбрейки помежду си, туристите се завърнаха на кораба. Още един път „Карнак“ се плъзна по реката. Гледката сега не беше толкова мрачна, защото наоколо имаше палми и ниви. С промяната на пейзажа пътниците като че ли се бяха отърсили от някакъв гнет. Тим Алертън бе превъзмогнал лошото си настроение. Розали не беше толкова намусена, а Линет изглеждаше почти безгрижна.

— Неделикатно е да се говори за бизнес на младоженка на сватбено пътешествие, но има едно-две неща… — каза Пенингтън.

— Но защо, разбира се, чичо Андру. Женитбата ми сигурно е променила доста работи — Линет внезапно бе станала делова.

— Точно така. Ще те помоля някой път да подпишеш два-три документа.

— Защо не сега?

Андру Пенингтън се огледа. Ъгълът на панорамния салон, където се намираха, беше съвсем безлюден. Повечето от пасажерите бяха отвън, на палубата между салона и каютите. Единствените хора в помещението бяха мистър Фергюсън, който, изпружил крака в мръсните си спортни панталони, пиеше бира на малка маса в средата и си свиркаше между глътките, мосю Поаро и мис ван Шойлер, която беше в един ъгъл с книга за Египет в ръка.