Агата Кристи - Смърт край Нил

След като подреди багажа в каютата си, Поаро излезе отново на палубата, за да наблюдава заминаването на кораба. Той се приближи към Розали Отърбърн, облегната на парапета.

— Заминаваме за Нубия. Радвате ли се?

Момичето си пое дълбоко дъх.

— Да. Чувствувам, че най-после тръгвам по нов път.

Тя направи жест с ръка. Имаше нещо мрачно във водната равнина пред тях, в огромните голи скали, които докосваха брега на реката, тук-там се виждаха следи от разрушени и изоставени поради строежа на язовира къщи. Целият пейзаж имаше меланхоличен, почти зловещ чар.

— Далеч от хората — промълви Розали Отърбърн.

— Освен от самите нас, мадмоазел.

Тя сви рамене и каза:

— Нещо в тази страна ме кара да се чувствувам… грешна. Тук човек напълно разкрива душата си. Всичко е толкова грозно и несправедливо.

— Учудвам се, защото нямате факти, за да докажете това.

— Вижте майките на другите и вижте моята — прошепна тя. — Няма друг бог освен Секса и Саломе Отърбърн е неговият пророк. О, не трябваше да казвам това.

Поаро направи знак на протест.

— Защо да не го кажете на мен? Аз знам много. Ако вие кипите отвътре, е добре, нека нечистата пяна да изскочи на повърхността и тогава човек може да я обере с лъжица, ето така.

И той направи движение, като че ли изхвърляше нещо в Нил.

— Тогава всичко е свършено.

— Какъв необикновен човек сте вие! — Начупените й устни се разтегнаха в усмивка, но внезапно тя се вкамени и възкликна: — А, ето мисиз Дойл и съпругът й. Изобщо не предполагах, че те ще дойдат на тази екскурзия!

Линет току-що бе излязла от една каюта в средата на палубата. Саймън стоеше зад нея. Тя беше толкова сияеща и самоуверена, че Поаро остана изненадан. Определено парадираше с щастието си. Саймън Дойл също беше друг човек. Засмян до уши, той приличаше на весел ученик.

— Чудесно е — каза той, като също се облегна на перилото. — Наистина очаквам с нетърпение тази екскурзия, а ти, Линет? Като че ли не сме туристи, а наистина навлизаме в сърцето на Египет.

— Да, сега всичко е… някак по-вълнуващо — отвърна бързо съпругата му. Ръката й се плъзна по неговата. Той я притисна до себе си и прошепна:

— Тръгнахме, Лин.

Параходът се отдалечаваше от кея. Заминаваха на седемдневна екскурзия до Втория водопад и обратно.

Зад тях се чу звънлив, сребърен смях. Линет се обърна рязко.

Там беше Жаклин дьо Белфор. Тя изрече с усмивка:

— Здравей, Линет! Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че ще останете в Асуан още десет дни. Каква изненада!

— Ти… ти не си… — заекна Линет и е мъка се опита да се усмихне безгрижно. — Не очаквах да те видя тук.

— Така ли? — И Жаклин се отдалечи към другата част на кораба.

Линет сграбчи ръката на съпруга си.

— О, Саймън, Саймън…

Цялото добро настроение на Дойл беше изчезнало. Беше разярен, ръцете му конвулсивно се свиваха в юмруци въпреки усилието да се овладее.

Двамата отстъпиха настрана. Без да се обръща, Поаро долови откъслечни думи.

— … да се върнем… невъзможно… можехме… — И след това Саймън проговори е отчаяна решителност: — Не можем винаги да бягаме, Лин. Всичко сега ще се реши…

Изминаха няколко часа. Слънчевият ден гаснеше. Поаро стоеше в остъкления салон и гледаше право пред себе си. „Карнак“ навлизаше в тясна клисура. Диви и мрачни скали обграждаха голямата река, която бързо и плавно се промъкваше между тях. Бяха вече в Нубия.

Той чу шум от стъпки и Линет Дойл застана до него. Никога не беше я виждал в такова състояние. Приличаше на уплашено дете. Тя закърши нервно ръце и каза:

— Страхувам се, мосю Поаро, от всичко се страхувам. Никога не съм се чувствала така преди. Колко пусто и зловещо е наоколо и тези черни, страшни скали край нас… Къде отиваме? Какво ще се случи? Така ме е страх! Всички ме мразят. Никога не съм се чувствала така. Винаги съм била добра с хората… правила съм им услуги… а те ме мразят… толкова много хора ме мразят. Всички около мен са врагове освен Саймън… ужасно е да чувствуваш, че те ненавиждат…

— Но какво става с вас, мадам?

Тя тръсна глава.

— Нервите, предполагам… Чувствувам, че съм обградена с опасности. — Погледна неспокойно назад и каза рязко: — Как ще свърши всичко това? Тук сме хванати в капан! Няма изход. Трябва да продължим, а… не знам къде съм.

Тя се отпусна в един стол. Поаро я погледна загрижено и със съчувствие.

— Откъде би могла тя да знае, че ще пътуваме с този кораб? Как е разбрала?

— Тя не е глупава — отвърна Поаро.