Агата Кристи - Смърт край Нил

Когато слязоха при кея, видяха младият мъж с полото да сяда в лодката. Италианецът беше вече там. След като нубийският лодкар отпусна платното и те потеглиха, Поаро учтиво се обърна към непознатия.

— Има прекрасни неща за разглеждане в Египет, нали?

Младежът извади вонящата лула от устата си и отговори кратко и натъртено — с учудващо възпитан глас:

— Те ме отвращават.

Мисиз Алертън сложи пенснето си и го изгледа със задоволство и интерес.

— Така ли? Защо? — попита Поаро.

— Пирамидите например. Безсмислено дялане на огромни камъни, построени заради егоизма на някой жесток, самодоволен деспот. Помислете за експлоатираните маси, които са се трудели ден и нощ и са умирали, за да ги издигнат. Отвращавам се, като мисля за страданията и мъките, които са вградени в тях.

— На вас не ви трябват нито пирамидите, нито Партенона, нито прекрасни гробници и храмове, напълно достатъчно е хората да се хранят три пъти на ден и да умират в леглата си — обади се весело мисиз Алертън.

Младият човек я изгледа намръщено.

— Мисля, че човешките същества струват повече от камъните.

— Но не са така трайни като тях — отбеляза Поаро.

— По-приятно ми е да видя сит работник, отколкото което и да е така наречено произведение на изкуството. Бъдещето има значение, не миналото.

Това беше твърде много за синьор Рикети, който избухна в порой от страстни, трудно разбираеми думи.

Младият мъж отговаряше остро и много жлъчно, като казваше на всеки какво мисли за капиталистическата система.

Тирадата свърши, когато бяха вече при кея на хотела.

— Добре, добре — промърмори приветливо мисиз Алертън и слезе на брега.

Младежът погледна сърдито след нея.

Във фоайето на хотела Поаро срещна Жаклин дьо Белфор, която беше облечена в костюм за езда.

— Отивам на разходка с магаре. Ще ми препоръчате ли някое туземно село, мосю Поаро? — каза тя с шеговит, лек поклон.

— Това ли е екскурзията ви за днес, мадмоазел? Идете, те са живописни, но не давайте много пари за местни антикварни рядкости.

— Които се доставят тук с кораби от Европа? Не могат толкова лесно да ме измамят.

Като кимна леко, тя излезе навън в ослепителната слънчева светлина.

Поаро много бързо подреди багажа си, тъй като държеше всичките си вещи в пълен ред. После се отправи към трапезарията, за да обядва рано.

След обяда хотелският автобус закара пътниците за Втория водопад на гарата, откъдето щяха да вземат експреса Кайро—Шелал — щяха да пътуват не повече от десет минути.

Пътниците бяха майката и синът Алертън, Поаро, младият мъж в мръсен спортен костюм и италианецът. Мисиз Отърбърн и дъщеря й бяха отишли на екскурзията до Асуанския язовир и Филе и щяха да се качат на парахода в Шелал.

Влакът от Кайро и Луксор закъсня с около двадесет минути. Когато най-после пристигна, настъпи обичайна суматоха. Носачите, изнасящи куфари от влака, се блъскаха с други, които внасяха куфари. Накрая, останал без дъх, Поаро се озова в едно купе със своя багаж, този на Алертън и някакви чужди куфари, докато Тим и майка му с част от техния багаж бяха в друго купе.

Срещу Поаро седеше сбръчкана стара дама с бял копринен шал около врата. Беше обсипана с диаманти и лицето й изразяваше върховно презрение към по-голямата част от човечеството.

Тя изгледа отвисоко Поаро и се скри зад страниците на американско списание. Едра, тромава млада жена на около трийсет години седеше срещу нея. На невчесаната й глава светеха кафяви, покорни като на куче очи и в цялото й същество се чувствуваше безкрайно досадното желание да угоди всекиму. От време на време старата дама поглеждаше иззад списанието си и издаваше някоя кратка заповед.

— Корнелия, сгъни одеялата. Когато пристигнем, погрижи се за куфара ми. В никакъв случай не позволявай друг да ги носи. Не забравяй ножа ми за рязане на хартия.

Те пристигнаха бързо. След десет минути влакът спря до пристана, където ги очакваше „Карнак“. Мисис Отърбърн и дъщеря и бяха вече на борда.

„Карнак“ беше по-малък от параходите при Първия водопад — „Папирус“ и „Лотос“, които бяха твърде големи, за да минат през шлюзовете на Асуанския язовир. Пасажерите се качваха на борда, където им показваха каютите. Тъй като корабът не беше пълен, на повечето от тях дадоха каюти на горната палуба. Цялата предна част на тази палуба беше заета от остъкления панорамен салон, където пътниците можеха да се любуват на реката, която се откриваше пред тях. На долната палуба имаше салон за пушене и малка всекидневна, а на най-долната — трапезария.