Агата Кристи - Смърт край Нил

Саймън го погледна с възхищение.

— Точно така. Знаете ли, не бях се сетил за това. Джеки е бедна като църковна мишка.

— И все пак е успяла да ви следва досега?

— Безспорно тя има малък доход — каза колебливо той. — Мисля, някъде по-малко от двеста на година. Предполагам, че е продала нещо, за да събере пари.

— Така че ще дойде време, когато ще изхарчи всичките си средства и ще остане без нищо?

— Да…

Саймън се смути. Изглежда, тази мисъл не му беше много приятна. Поаро внимателно го наблюдаваше.

— Е, не е много блестяща перспектива — отбеляза той.

— Нищо не мога да направя! — каза ядосано Дойл и прибави: — Какво ще кажете за плана ми?

— Добър е. Но това е отстъпление, разбира се.

Саймън се изчерви.

— Искате да кажете, че бягаме? Да, истина е… Но Линет…

Поаро го наблюдава известно време, след това леко кимна.

— Според вас това навярно е най-добрият начин. Но помнете, че мадмоазел дьо Белфор не е глупава.

— Чувствувам, че някой ден ще трябва да спрем и да си поговорим с нея — каза Дойл мрачно. — Тя не се държи разумно.

— Разумно, боже мой! — извика Поаро.

— Няма причина, поради която жените да не се държат като разумни същества — заяви упорито Дойл.

— Много често се държат така, което е много неприятно — каза сухо Поаро и прибави: — Аз също ще бъда на „Карнак“. Това е част от маршрута ми.

— О! — поколеба се Дойл и продължи донякъде смутено: — Не сме имали това пред вид. Искам да кажа, че… не бих искал да мислите…

Поаро бързо го извади от затруднението:

— Съвсем не. Всичко беше проектирано, преди да напусна Лондон. Винаги съставям плановете си предварително.

— Не пътувате ли от място на място, когато си поискате? Това не е ли по-приятно?

— Може би. Но за да успееш в живота, трябва да обмислиш добре всяка подробност предварително.

— Сигурно така действува ловкият убиец? — засмя се младият мъж.

— Да, но трябва да призная, че най-гениалното и най-трудното за разкриване престъпление, което си спомням, беше извършено в мига, в който бе замислено.

— Трябва да ни разкажете за случаите си на борда на „Карнак“ — каза въодушевено Саймън.

— Не, не, това би означавало — как казват? — да говорим за служебни въпроси.

— Да, но вашите са много интересни. Мисиз Алертън мисли така и копнее да ви подложи на кръстосан разпит.

— Мисиз Алертън? Онази очарователна сивокоса жена, която има толкова предан син?

— Да. Тя също ще бъде на „Карнак“.

— Знае ли, че вие…

— Разбира се, че не — каза натъртено Дойл. — Никой не знае. Следвам принципа, че е по-добре да не се доверявам на никого.

— Чудесен принцип. И аз винаги се придържам към него. Между другото кой е третият член на компанията ви, високият мъж с прошарената коса?

— Пенингтън?

— С вас ли пътува?

— Доста необикновено за меден месец, нали? — каза мрачно Саймън. — Пенингтън е американският попечител на Линет. Срещнахме го случайно в Кайро.

— А, да. Разрешавате ли един въпрос? Съпругата ви пълнолетна ли е?

— В същност още не е навършила двадесет и една години, но не е трябвало да се съобразява с никого, преди да се ожени за мен — каза с усмивка Саймън. — Това беше най-голямата изненада за Пенингтън. Той заминал с „Карманик“ от Ню Йорк два дни, преди да пристигне писмото на Линет с новината за брака ни, така че нищо не знаеше.

— „Карманик“… — прошепна Поаро.

— Беше смаян, когато случайно се срещнахме в „Шепърдс“ в Кайро.

— Наистина удивително съвпадение!

— Да, и като разбрахме, че заминава на тази екскурзия по Нил, решихме, естествено, да пътуваме заедно, иначе би било неучтиво. Освен това… за нас така е по-леко. — Той отново се смути. — Виждате ли, сега Линет е толкова напрегната, очаква Джеки да се появи навсякъде и отвсякъде. Когато сме само двамата, постоянно говорим за това, а с Андру Пенингтън разговаряме на други теми.

— Съпругата Ви не се ли е доверила на мистър Пенингтън?

— Не — отговори решително Саймън. — Това е наша работа. Освен това мислехме, че тази история е приключена, когато тръгнахме на това пътуване по Нил.

Поаро поклати глава.

— Няма да я приключите толкова скоро, сигурен съм. Не, краят е още далеч. Абсолютно сигурен съм в това.

— Бих казал, че не давате големи надежди, мосю Поаро.

Поаро го погледна леко раздразнен и си каза: „Типичен англосаксонец. Мисли си, че всичко е на шега. Няма да порасне.“

И Линет Дойл, и Жаклин дьо Белфор смятаха, че положението е много сериозно. Но в отношението на Саймън нямаше нищо друго освен мъжко нетърпение и раздразнение.