Агата Кристи - Смърт край Нил

— Бога ми, да не съм тюлен от цирково шоу!

И двамата се засмяха.

Мисиз Алертън продължи:

— Видях ви от прозореца си със Саймън Дойл по алеята тази сутрин. Кажете ми, какво мислите за него? Всички толкова се интересуваме от този човек.

— Така ли?

— Да. Бракът му с Линет Риджуей беше най-голямата изненада. Тя трябваше да се омъжи за лорд Уиндълшъм и после внезапно се сгоди за този мъж, за когото никой нищо не беше чувал.

— Познавате я добре, мадам?

— Аз не, но една моя братовчедка, Джоана Саутууд, е една от най-добрите й приятелки.

— А, да, срещал съм това име във вестниците. — Той замълча за миг, после каза: — Много се говори за тази млада дама, Джоана Саутууд.

— О, тя отлично знае как да се рекламира — отсече мисиз Алертън.

— Вие като че ли не я обичате?

— Това беше доста злобна забележка от моя страна — разкая се тя. — Виждате ли, аз съм старомодна. Не я обичам много. Но тя и Тим са близки приятели.

— Разбирам — каза Поаро. Събеседницата му го стрелна с очи и смени темата.

— Колко малко млади хора има тук! Онова хубаво тъмнокосо момиче с ужасната майка с тюрбана е като че ли единственото младо същество наоколо. Забелязах, че често говорите с нея. Това дете ме интересува.

— Защо, мадам?

— Изпитвам съжаление към нея. Толкова много можеш да страдаш, когато си млад и чувствителен. Мисля, че е нещастна.

— Да, не е много щастлива, бедната.

— Тим и аз я наричаме „нацупеното момиче“. Опитах се да я заговоря един-два пъти, но тя винаги се държеше студено. Но, надявам се, че ще дойде на тази екскурзия по Нил и може би ще се сприятелим, нали?

— Твърде е възможно, мадам.

— Наистина съм много общителна, най-различни хора толкова много ме интересуват. — Като замълча за миг, тя подхвърли: — Тим ми каза, че мургавото момиче, името й е дьо Белфор, е било сгодено за Саймън Доял. Сигурно им е много неприятна да се срещнат отново.

— Да, неприятно е — съгласи се Поаро.

Мисиз Алертън го погледна бързо.

— Може да ви прозвучи глупаво, но тя почти ме плаши. Изглежда толкова екзалтирана.

Поаро кимна бавно с глава.

— Не сте далеч от истината. Големият вихър на чувствата винаги плаши.

— И вас ли ви интересуват хората, мосю Поаро? Или се интересувате само от потенциални престъпници?

— Малко хора са извън тази категория.

Тя го погледна малко учудено.

— Наистина ли мислите така?

— Ако има определена подбуда, искам да кажа.

— Която е различна при различните хора?

— Естествено.

Мисиз Алертън се поколеба, лека усмивка заигра по устните й.

— Дори и аз може би?

— Майките са особено безмилостни, когато децата им са в опасност.

— Мисля, че сте съвсем прав — каза тя сериозно и след малко прибави усмихнато: — Опитвам се да измисля мотиви за престъпление за всеки в хотела. Много е забавно. Саймън Дойл например.

Поаро се засмя.

— Най-обикновено престъпление, по най-прекия път до целта. Без никаква интелигентност.

— — И следователно много лесно ще бъде разкрито?

— Да, той не би бил изобретателен.

— А Линет?

— Това би било като „Алиса в страната на чудесата“. С главата напред.

— Разбира се. Свещеният кралски приоритет!

— А фаталното момиче, Жаклин дьо Белфор, би ли могла тя да извърши убийство?

Поаро се поколеба минута-две и каза несигурно:

— Да, мисля, че би могла.

— Но не сте сигурен.

— Не, това момиче ме озадачава.

— Не вярвам, че мистър Пенингтън би убил, нали? Той е толкова изпит и болнав, без кръв в жилите си.

— Но сигурно има силен инстинкт за самосъхранение.

— Може би. А бедната мисиз Отърбърн с нейния тюрбан?

— Не забравяйте суетата.

— Като мотив за убийство? — попита със съмнение мисиз Алертън.

— Мотивите за убийство понякога са много банални.

— Кои са обичайните мотиви, мосю Поаро?

— Най-често парите. Така да се каже, изгодата в най-различните й форми. След това отмъщението, любовта, страхът, обикновената омраза, благотворителността…

— Мосю Поаро!

— О, да, зная един случай, когато, да кажем, Б премахва А с единствената цел да облагодетелства В. Политическите убийства често влизат в тази категория. Считат някого за опасен за цивилизацията и поради тази причина го ликвидират. Някои хора забравят, че животът и смъртта зависят от добрия бог.

Всичко това той изрече много сериозно.

— Радвам се да чуя това от вас. Все пак бог сам избира оръдията си — прошепна тя.

— Тази мисъл е опасна, мадам.

— Е, след този разговор чудя се дали ще остане някой жив! — каза весело тя и стана. — Трябва да се връщаме. Ще тръгнем веднага след обяд.