Агата Кристи - Смърт край Нил

— Ще ми позволите ли един неучтив въпрос? Ваша ли беше идеята да прекарате медения си месец в Египет?

Саймън се изчерви.

— Не, разбира се, че не. В същност с радост бих отишъл навсякъде другаде, но Линет беше непреклонна. Така че…

И той неловко замълча.

— Естествено — каза строго Поаро.

Отлично разбираше, че ако Линет е непреклонна за нещо, то непременно трябва да стане. Помисли си: „Досега чух три различни версии на тази история — на Линет Дойл, Жаклин дьо Бел-фор и Саймън Дойл. Коя от тях е най-близката до истината?“

Саймън и Линет Дойл — заминаха на екскурзията до Филе в около единадесет часа на другата сутрин. От балкона на хотела Жаклин дьо Белфор ги наблюдаваше как отплуват в живописната платноходка. Това, което не видя, беше една кола, натоварена с багаж, в която седеше невзрачна прислужница. Тази кола замина от предната врата на хотела и зави надясно към Шелал.

Еркюл Поаро реши да прекара двата часа до обяда на остров Елефантина, разположен точно срещу хотела.

Когато слезе на кея, той видя двама мъже, които се качваха в една от хотелските лодки, и се присъедини към тях. Те очевидно се познаваха. По-младият беше пристигнал с влака предишния ден. Беше висок тъмнокос млад мъж с тясно лице и заядливо издадена брадичка. Беше облечен с много мръсен сив спортен костюм и поло с висока яка, съвсем неподходящо за климата. Другият, малко пълничък мъж на средна възраст, веднага заговори Поаро на изразителен, но леко завален английски. Без да проявява никакво желание да вземе участие в разговора, по-младият ги изгледа намръщено и като им обърна демонстративно гръб, започна да наблюдава с възхищение сръчния нубийски лодкар, който направляваше лодката с пръстите на краката си и придърпваше платното с ръце.

Водата беше много спокойна, големите, гладки, черни скали се плъзгаха край тях и мекият бриз галеше лицата им. Не след дълго пристигнаха на Елефантина и като слязоха на брега, Поаро и бъбривият му познат се отправиха веднага към музея. Той извади от джоба си визитна картичка и я подаде с лек поклон на Поаро. На нея пишеше: „Синьор Рикети, археолог“.

За да не остане назад, Поаро му върна поклона и му даде своята визитна картичка. След като приключиха с формалностите, двамата влязоха заедно в сградата, като ерудираният италианец изля поток от информация. Сега говореха на френски. Младият мъж със спортен костюм обходи равнодушно музея, прозявайки се от време на време, и след малко се измъкна навън.

Поаро и синьор Рикети излязоха дълго време след него. Италианецът започна въодушевено да разглежда развалините, но скоро след това Поаро забеляза зелен раиран слънчобран долу на скалите край реката и се отправи бързо натам.

Мисиз Алертън седеше на една голяма скала, със скицник до нея, а на коленете й имаше книга.

Поаро повдигна учтиво шапка и тя веднага го заговори.

— Добро утро. Много е трудно да се отървеш от тези непоносими деца.

Група малки, черни, хилещи се фигурки я заобикаляше. Като се кривеха и протягаха умолително ръце, те фъфлеха от време на време с надежда: „Бакшиш“.

— Помислих, че ще се откажат — каза тъжно мисиз Алертън. — Наблюдават ме повече от два часа и постепенно ме обкръжават; когато извикам „имши“ и им се заканя със слънчобрана си, те се разпръскват за една-две минути. След това се връщат и ме гледат втренчено, а очите и носовете им са просто ужасни и не мога да повярвам, че наистина обичам деца. Поне да бяха малко измити и да имаха някакви следи от възпитание.

Тя се засмя печално.

Поаро галантно се опита да разпръсне тълпата, но без успех. Те се разбягваха, после се връщаха и отново ги обграждаха.

— Повече щях да харесам Египет, ако само за малко ме бяха оставили на мира. Но никъде не можеш да останеш сам. Някой постоянно ти досажда с молби за пари, предлага ти разходка с магаре или мъниста, излет до туземни села или лов на патици.

— Много е неприятно — съгласи се Поаро. Той постла внимателно кърпичката си на скалата и седна някак страхливо.

— Синът ви не е ли с вас тази сутрин?

— Не, Тим трябваше да изпрати няколко писма, преди да заминем на екскурзия до Втория водопад. Отиваме там на екскурзия.

— Аз също.

— Много се радвам. Искам да ви кажа, че съм много развълнувана, че се запознах с вас. Когато бяхме в Майорка, една позната, мисиз Лийч, ми разказваше удивителни неща за вас. Беше си загубила рубинения пръстен и много съжаляваше, че не сте там, за да го намерите.