Агата Кристи - Смърт край Нил

Смехът й звънна — сребърен и мелодичен.

Поаро хвана ръката й.

— По-тихо. Тихо, ви казвам.

Жаклин го погледна с предизвикателна усмивка:

— Е?

— Мадмоазел, умолявам ви да престанете.

— Да оставя скъпата Линет на мира!

— Това не е толкова важно. Не отдавайте сърцето си на злото.

Устата й се отвори, очите й се изпълниха с недоумение.

Поаро продължи тържествено:

— Защото, ако направите това, злото сигурно ще дойде, то ще ви обладае, ще се засели във вас и след това няма да можете да го прогоните.

Жаклин втренчи в него колеблив, несигурен поглед и прошепна:

— Не зная…

Но внезапно извика решително:

— Не можете да ме спрете!

— Не — каза тъжно Еркюл Поаро, — не мога да ви спра.

— Дори ако съм решила да я убия, не можете да ме спрете.

— Не дори ако сте съгласна да заплатите тази цена.

Жаклин дьо Белфор се изсмя:

— О, не се страхувам от смъртта! За какво да живея повече? Сигурно мислите, че е голям грях да убиеш човек, който те е наранил, който ти е отнел единственото нещо, което си имал на света.

— Да — отговори той твърдо. — Вярвам, че да убиеш е непростимо престъпление.

Тя се изсмя отново.

— Тогава трябва да сте съгласен със сегашния ми план за отмъщение, защото, докато има ефект, няма да използвам пистолета. Но понякога се страхувам… да, наистина се страхувам… причернява ми… искам да й причиня болка, да забия нож в нея или да притисна хубавия си малък пистолет до главата й и тогава само да докосна с пръст… О-о!

Викът й го стресна.

— Какво има, мадмоазел?

Тя се беше обърнала и гледаше към сенките.

— Някой… стоеше там, но сега изчезна.

Еркюл Поаро се огледа внимателно. Мястото изглеждаше безлюдно.

— Мисля, че тук няма никой освен нас, мадмоазел. — Той стана: — Във всеки случай казах онова, за което бях дошъл. Желая ви лека нощ.

Жаклин също се изправи и каза почти умолително:

— Разбирате нали че не мога да направя това, за което ме помолихте?

Поаро поклати глава.

— Не защото можете да го направите! Винаги има време! Вашата приятелка Линет също е имала възможност в определен момент да спре… Но го е пропуснала. А след това човек отдава душата си на злото и няма друг шанс.

— Няма друг шанс — повтори като ехо Жаклин дьо Белфор.

Тя се замисли за миг и после вдигна предизвикателно глава.

— Лека нощ, мосю Поаро.

Той поклати тъжно глава и я последва по алеята към хотела.

На другата сутрин Саймън Дойл заговори Еркюл Поаро, когато той излизаше от хотела, за да отиде в града.

— Добро утро, мосю Поаро.

— Добро утро, мосю Дойл.

— В града ли отивате? Имате ли нещо против, ако дойда с вас?

— Не, разбира се. С най-голямо удоволствие.

Двамата мъже закрачиха един до друг, излязоха през вратата и се отправиха към хладните сенки на градините. Саймън извади лулата от устата си и каза:

— Доколкото разбрах, мосю Поаро, снощи жена ми е говорила с вас.

— Да.

Саймън Дойл се намръщи леко. Той беше от тези мъже на действието, за които е трудно да се изразяват ясно и да обличат мислите си в думи.

— Доволен съм от едно — каза той, — накарали сте я да разбере, че сме повече или по-малко безсилни в този случай.

— Няма никакво законно основание, за да предприемете нещо — съгласи се Поаро.

— Точно така. Изглежда, че Линет не може да разбере това. — Той се усмихна леко. — Линет е възпитана така, че за всяка неприятност веднага се обръща към полицията.

— Би било добре, ако случаят е такъв.

След кратка пауза Саймън внезапно заговори, като лицето му силно се зачерви:

— Истински позор е, че я измъчва по този начин. Тя нищо не е направила. Ако някой иска да каже, че съм се държал като негодник, спокойно може да го направи! Така беше! Но няма да позволя да припишат всичко на Линет. Тя няма нищо общо.

Поаро поклати мрачно глава, но нищо не каза.

— Говорихте ли… с Джеки… с мис дьо — Белфор?

— Да, говорих с нея.

— И успяхте ли да я вразумите?

— Боя се, че не.

Саймън избухна раздразнено:

— Не вижда ли на каква глупачка се прави? Не разбира ли, че нито една почтена жена няма да се държи така? Няма ли никакво чувство на гордост или самоуважение?

Поаро сви рамене.

— Тя, как да кажа, има само чувството, че е… наранена.

— Да, но, по дяволите, човече, почтените момичета не се държат така! Признавам, че вината е изцяло моя. Държах се с нея отвратително и така нататък. Щях да разбера, ако тя ме ненавижда и не иска никога повече да ме види. Но да ме преследва така навсякъде, това е… това е непочтено. Така да се излага! Какво, по дяволите, се надява да постигне с това!