Агата Кристи - Смърт край Нил

Настъпи тишина. Линет се овладя с усилие и каза студено:

— Всичко това няма никакво значение.

— Не, има значение. Опитвам се да ви обясня защо неочакваните срещи с мадмоазел дьо Белфор така много са ви разстроили. То е, защото вие вътрешно сте убедена, че правото е на нейна страна, въпреки че тя е изгубила своята женска чест и достойнство.

— Това не е вярно.

Поаро сви рамене.

— Отказвате да бъдете честна пред себе си.

— Съвсем не.

— Бих казал, че животът ви е бил щастлив и сте била почтена и благородна към хората — каза той меко.

— Опитвах се — каза просто тя с тъга в очите. Нервността и гневът изчезнаха от лицето й.

— И точно затова чувството, че умишлено сте причинили болка някому, така много ви подтиска и затова ви е толкова трудно да признаете истината. Извинете ме, ако бях груб, но психологията е най-важният ключ в разрешаването на даден проблем.

— Дори да предположим, че това, което казвате, е истина, а имайте пред вид, че не съм съгласна с вас, какво може да се предприеме сега? Миналото не може да се промени. Човек трябва да приеме нещата каквито са.

Поаро кимна.

— Разсъждавате правилно. Не можем да се върнем в миналото, а трябва да приемем настоящето каквото е. И понякога това е всичко, което човек може да направи — да понесе последствията от миналите си дела.

— Искате да кажете — попита тя недоверчиво, — че не мога нищо, нищо да направя?

— Имайте смелост. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Не бихте ли могли… да поговорите с Джеки… с мис дьо Белфор? — каза Линет бавно. — Да я накарате да размисли?

— Да, мога да направя това, ако искате. Но не очаквайте много. Мисля, че мадмоазел дьо Белфор е така обсебена от тази фикс идея, че нищо не би могло да я спре.

— Но сигурно можем да направим нещо, за да се измъкнем от това трудно положение?

— Бихте могли, разбира се, да се върнете в имението си в Англия.

— Дори и тогава, предполагам, Жаклин е способна да се засели в селото, така че да я виждам всеки път, когато изляза на разходка.

— Наистина.

— Освен това — промълви тя — не мисля, че Саймън ще се съгласи да избягаме.

— Какво е неговото отношение към всико тока?

— Той е вбесен, направо вбесен.

Поаро кимна замислено.

— Ще… ще поговорите ли с нея? — помоли го тя.

— Добре, но според мен няма да постигна нищо.

— Джеки е толкова странна! — каза Линет разгорещено. — Човек не знае какво ще направи!

— Току-що споменахте, че ви е заплашвала. Разкажете ми по-подробно за това.

Линет сви рамене.

— Заплашваше да ни убие и двамата. Тя е много страстна натура.

— Разбирам — каза сериозно той.

Тя направи умоляващ жест.

— Ще работите ли за мен?

— Не, мадам — отговори той твърдо. — Няма да работя за вас, но ще направя, каквото мога в интерес на хуманността. Това, да. Налице е ситуация, пълна с опасности и изпитания. Ще се опитам да направя нещо, но нямам големи надежди.

Линет Дойл прошепна:

— Но няма ли да работите за мен?

— Не, мадам — отговори Еркюл Поаро.

Еркюл Поаро намери Жаклин дьо Белфор на скалите с изглед право към Нил. Той беше съвсем сигурен, че не се е прибирала в хотела и че ще я намери някъде наблизо. Седеше, подпряла брадичка с ръка, и не обърна глава при звука от стъпките му.

— Мадмоазел дьо Белфор? — попита Поаро. — Разрешете ми да поговоря с вас за малко.

Тя помръдна леко глава. Слаба усмивка заигра по устните й.

— Разбира се. Вие сте мосю Еркюл Поаро, нали? Да се опитам ли да отгатна? Вие работите за мисиз Дойл, която ви е обещала щедро възнаграждение, ако успеете в мисията си.

Поаро седна на пейката до нея.

— Вашето предположение е отчасти вярно — каза той с усмивка. — Току-що се срещнах с мадам Дойл, но не получавам възнаграждение от нея, по-точно казано, не работя за нея.

— О! — Жаклин го изгледа внимателно и попита рязко: — Тогава защо сте тук?

Еркюл Поаро отговори с въпрос:

— Виждали ли сте ме преди, мадмоазел?

Тя поклати глава.

— Не, не мисля.

— А аз съм ви виждал. Седях веднъж до вас в ресторанта „При леля ми“. Вие бяхте там със Саймън Дойл.

Странно изражение, подобно на маска, се появи върху лицето на момичето.

— Спомням си тази вечер… — проговори тя.

— Оттогава — продължи Поаро — се случиха много неща.

— Да, много неща се случиха. Гласът й натежа от мъка и отчаяние.

— Мадмоазел, говоря ви като приятел. Забравете миналото!

Тя го погледна с изненада.

— Какво искате да кажете?