Агата Кристи - Смърт край Нил

— Мосю Поаро току-що ми поръча цитронада.

— А вие какво ще пиете, мадмоазел?

— Нищо — и като осъзна резкия си тон, тя прибави: — Нищо, благодаря.

Поаро взе книгата от мисиз Отърбърн. Тя беше с ярката си оригинална обложка, представляваща жена върху тигрова кожа с елегантна прическа и ален маникюр, в традиционния костюм на Ева. Над нея имаше дърво с дъбови листа и големи ябълки с неестествен цвят.

Книгата бе озаглавена „Под смокиновото дърво“ от Саломе Отърбърн. От вътрешната страна имаше бележка на издателя. Там се говореше с ентусиазъм за изключителна дързост и реализъм в това изследване на любовния живот на съвременната жена. „Оригинална, смела, истинска“ — бяха използваните прилагателни.

Поаро се поклони и измърмори:

— За мен е чест, мадам.

Когато вдигна глава, той срещна очите на дъщерята на авторката и несъзнателно направи лек жест. Бе поразен от явната болка, с която бяха пълни.

За щастие точно в този момент пристигнаха напитките и атмосферата се разведри. Поаро вдигна галантно чаша:

— Наздраве, мадам, мадмоазел.

Мисиз Отърбърн промълви, като отпиваше от цитронадата си:

— Толкова освежителна и хубава!

И тримата замълчаха, загледани в блестящите черни скали в Нил. Те изглеждаха някак нереални на лунната светлина. Приличаха на огромни, полулегнали във водата, праисторически чудовища. Слаб вятър внезапно се изви и утихна. Чувство на очакване се носеше във въздуха.

Еркюл Поаро огледа терасата и посетителите. Дали грешеше, или там се носеше същото чувство на очакване? Също като онзи миг на сцената, когато всички очакват появяването на главната героиня.

И точно в този миг двукрилата врата започна да се отваря отново. Този път това като че ли беше от особено значение. Всички бяха замлъкнали и гледаха към нея.

Появи се тъмнокосо, тънко момиче, във виненочервена вечерна рокля. Спря се за миг и после нарочно прекоси цялата тераса и седна край една свободна маса. Нямаше нищо парадиращо, нищо необикновено в поведението му и все пак то сякаш със заучена поза излизаше на сцена.

— Е, това момиче наистина си въобразява, че е нещо! — каза мисиз Отърбърн, като поклати тюрбана на главата си.

Поаро не отговори, защото наблюдаваше новопристигналата. Момичето нарочно седна така, че да може да гледа право Линет Дойл. След малко той забеляза, че Линет Дойл се наведе напред, каза нещо и след миг стана и смени мястото си, така че да гледа в обратна посока.

Поаро поклати замислено глава.

След около пет минути момичето седна в противоположната част на терасата. С лека усмивка и цигара в ръка, тя беше въплъщение на спокойно задоволство. Но винаги, сякаш несъзнателно, мечтателният й поглед не се откъсваше от съпругата на Саймън Дойл.

След петнадесет минути Линет Дойл внезапно, стана и влезе в хотела. Съпругът й я последва почти незабавно.

Жаклин дьо Белфор се усмихна и се завъртя заедно със стола си. Запали цигара и като продължаваше да се усмихва разсеяно, се загледа към Нил.

— Мосю Поаро.

Поаро стана бързо. Всички други си бяха отишли и той беше останал последен на терасата. Унесен в мисли, се бе взирал в гладките, блестящи черни скали, когато произнасянето на името му го стресна.

Това беше възпитан, уверен, очарователен глас, може би малко дързък.

Като стана бързо, Еркюл Поаро срещна властните очи на Линет Дойл. Тя носеше разкошна пелерина от лилаво кадифе върху бял копринен пеньоар и изглеждаше по-красива и царствена, отколкото Поаро можеше да си представи.

— Вие сте мосю Еркюл Поаро? — каза Линет. Това едва ли бе въпрос.

— На вашите услуги, мадам.

— Може би знаете коя съм?

— Да, мадам. Слушал съм за вас. Отлично зная коя сте.

Линет кимна. Това беше отговорът, който очакваше. Тя продължи по същия властен и очарователен начин:

— Ще дойдете ли с мен в залата за игра на карти, мосю Поаро? Искам да говоря с вас. Много е важно.

— Разбира се.

Тя го поведе към хотела и те влязоха в празната зала за игра на карти. Като се отпусна в един стол, тя му направи знак да затвори вратата. Той седна срещу нея. Тя заговори направо по въпроса, който я вълнуваше, спокойно, без колебание.

— Много съм слушала за вас, мосю Поаро, и зная, че сте извънредно умен човек. Случи се така, че се нуждая спешно от помощ, и мисля, че вие сте човекът, който ще ми помогне.

Поаро наклони глава.

— Много сте любезна, мадам, но виждате ли, аз съм в отпуск и когато съм в отпуск, не работя.