Агата Кристи - Смърт край Нил

— Това може да се уреди.

Не беше казано с оскърбителен тон, а със спокойна увереност на млада жена, която винаги е постигала, каквото иска.

Линет Дойл продължи:

— Мосю Поаро, аз съм обект на непоносимо преследване. Това преследване трябва да престане! Имах намерение да отида в полицията, но моят… моят съпруг счита, че полицията би била безсилна да ми помогне.

— Може би…, ако обясните по-подробно? — измърмори учтиво Поаро.

— О, да, разбира се. Случаят е най-обикновен. Тя говореше все още без никакво колебание, никаква нерешителност. Линет Дойл имаше безпогрешен ум на бизнесмен. Спря само за минута, за да изложи по-точно фактите.

— Преди да се запозная със съпруга си, той беше сгоден за мис дьо Белфор. Тя беше моя приятелка. Съпругът ми развали годежа си с нея — те изобщо не си подхождаха. Съжалявам, но тя го понесе много тежко… Много съжалявам наистина, но в такива случаи нищо не може да се направи. Тя ме заплаши… на което аз не обърнах голямо внимание, и мога да кажа, че не се опита да изпълни заплахите си. Но вместо това взе необикновеното решение да… да ни преследва навсякъде, където отидем.

Поаро вдигна вежди.

— Твърде необичайно… отмъщение.

— Много необичайно и много смешно, но и дразнещо.

Тя прехапа устни. Поаро кимна.

— Да, мога да си представя. Вие сте на сватбено пътешествие, както разбирам.

— Да, това се случи за пръв път във Венеция. Тя беше там в „Даниели“. Помислих, че е съвпадение, Много неприятно, но това беше всичко. После я видяхме на кораба за Бриндизи. Разбрахме, че заминава за Палестина. Мислехме, че ще остане на кораба. Но когато пристигнахме в Мена Хаус, тя беше там и ни чакаше.

Поаро кимна.

— И сега?

— Пътувахме дотук по Нил с параход. Почти очаквах да я видя на борда. Когато не я видях, помислих, че е престанала да се държи… толкова детински. Но като пристигнахме, оказа се, че е тук — и ни очаква.

Поаро я изгледа внимателно за миг. Все още беше напълно спокойна, но кокалчетата на ръката, с която стискаше масата, бяха побелели от напрежение.

— И вие се опасявате, че това преследване може да продължи?

— Да. Разбира се, това е толкова идиотска история! — И след кратка пауза добави: — Жаклин така ужасно се излага. Удивена съм, че толкова няма гордост… достойнство.

Той направи лек жест.

— Има моменти, когато гордостта и достойнството са без значение. Има други, по-силни чувства.

— Да, може би. Но какво, за бога, се надява да спечели с всичко това? — каза тя припряно.

— Не винаги става въпрос за печалба, — мадам.

Нещо в тона му раздразни Линет. Тя се изчерви и каза бързо:

— Прав сте. Безсмислено би било да обсъждаме мотивите. Но цялата работа е там, че преследването трябва да престане.

— И как предлагате това да стане?

— Естествено… съпругът ми и аз не можем повече да търпим това унизително положение. Трябва да има някакви законни мерки при такава ситуация — каза тя нервно.

Той я погледна замислено и попита:

— Заплашвала ли ви е открито на публично място? Използвала ли е оскърбителен език? Да ви е нанасяла телесни повреди?

— Не.

— Тогава, откровено казано, мадам, не виждам какво можете да направите. Ако на една млада дама доставя удоволствие да пътува на разни места и вие и вашият съпруг сте на същите тези места, е, добре, какво от това? Въздухът е за — всички! Тя не е правила опит да наруши интимния ви живот. Тези срещи винаги стават на публично място.

— Искате да кажете, че нищо не мога да направя? — попита тя недоверчиво.

— Доколкото знам, абсолютно нищо. Мадмоазел дьо Белфор е в правата си — отговори спокойно Поаро.

— Но…, но това е вбесяващо! Ужасно е, че трябва да се примиря!

— Съчувствам ви, мадам, още повече, както предполагам, не ви се е случвало често да се примирявате с каквото и да било — каза той сухо.

— Но трябва да има някакъв начин да се сложи край на това — промълви Линет и смръщи чело.

Поаро сви рамене.

— Винаги можете да заминете, да идете някъде другаде.

— Но тя ще ни последва!

— Да, много вероятно.

— Това е абсурдно!

— Съвсем вярно.

— И в края на краищата защо трябва да бягаме? Като че ли, като че ли… — Тя спря.

— Точно така. Като че ли… Всичко се свежда до това.

Линет вдигна глава и го погледна право в очите.

— Какво искате да кажете?

Поаро промени тона си и се наведе напред; гласът му беше мек и приятелски.

— Защо това толкова много ви разстройва? — попита той внимателно.