Агата Кристи - Смърт край Нил

— И така, не е честно, мадмоазел? — каза меко Поаро.

— Момичето гневно се изчерви.

— Не знам какво искате да кажете.

— Повтарям онова, което току-що прошепнахте. Да, точно това казахте.

Розали Отърбърн сви рамене:

— Наистина е твърде много за един човек. Пари, красива външност; чудесна фигура и…

Тя млъкна и Поаро попита:

— И любов? Нали? И любов? Но вие не знаете, може би този човек се е оженил за нея заради парите и!

— Не видяхте ли как я гледаше?

— Да, мадмоазел, видях всичко, каквото имаше да се види, но забелязах и нещо друго, на което вие не обърнахте внимание.

— Какво беше то?

Поаро отговори бавно:

— Видях тъмни кръгове под очите на жената, видях ръка, която стиска слънчобрана толкова силно, че пръстите чак са побелели…

Розали се вгледа в него.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че не всичко е така прекрасно, както изглежда. Искам да кажа, че макар тази дама да е богата, красива и обичана, въпреки това нещо не е в ред. И знам още нещо.

— Да?

— Знам — каза Поаро, като се намръщи, — че някога, някъде съм чувал този глас — гласа на мосю Дойл, и бих искал да си спомня къде.

Но Розали не го слушаше. Внезапно се бе спряла и с върха на слънчобрана си рисуваше фигури в рохкавия пясък. Изведнъж избухна ожесточено:

— Ужасна съм, наистина съм ужасна. През цялото време се държа като чудовище. Искам да разкъсам дрехите й, да стъпча красивото й, надменно, самоуверено лице. Като ревнива котка съм, точно така се чувствувам. Тя има такъв страхотен успех, толкова е уравновесена и уверена в себе си.

Еркюл Поаро не бе много изненадан от този изблик. Хвана я за ръката леко, приятелски я разтърси.

— Наистина по-добре ще се чувствувате, след като казахте това.

— Мразя я! Никога не съм мразила толкова от пръв поглед!

— Великолепно!

Розали го погледна с подозрение. После сви устни и се засмя.

— Добре — каза Поаро и също се засмя.

Те се върнаха като приятели в хотела.

— Трябва да намеря мама — каза Розали, като влязоха в студения, слабо осветен хол.

Поаро излезе от другата страна на терасата с изглед към Нил. Там щяха да сервират чай на малки масички, но беше още рано. Той постоя няколко мига, гледайки реката, после слезе в градината.

Няколко души играеха тенис под горещото слънце. Той спря за малко да ги погледа и след това продължи надолу по стръмната пътека. Тук на една пейка с лице към Нил той видя момичето от „При леля ми“. Веднага я позна. Лицето, което бе видял онази нощ, бе ясно запечатано в паметта му. Сега тя беше по-бледа и имаше бръчки, които издаваха голямо изтощение и отчаяние.

Поаро леко се дръпна назад. Тя не го беше забелязала и той я наблюдава известно време, без тя да подозира присъствието му. Малкият й крак потропваше нетърпеливо по земята. Тъмните й, горящи очи имаха странен израз на страдание и мрачен триумф. Гледаше Нил, където лодки с бели платна се плъзгаха нагоре-надолу по течението.

Едно лице и един глас. Той си спомни всичко. Лицето на това момиче и гласа, който току-що бе чул, гласа на младоженеца.

Втората сцена на драмата се разигра, докато той гледаше унесеното в мисли момиче.

Над тях прозвучаха гласове. Момичето скочи на крака. Линет Дойл и съпругът й слизаха по пътеката. Гласът на Линет беше изпълнен с щастие и доверие. Напрежението и умората по лицето й бяха напълно изчезнали. Линет бе щастлива.

Момичето пристъпи напред една-две крачки. Другите двама спряха като заковани.

— Е Линет — каза Жаклин дьо Белфор, — ти си тук. Изглежда, че постоянно се срещаме. Здравей, Саймън, как си?

Линет се бе свила назад към скалата със слаб вик. Приятното лице на Саймън внезапно се беше изкривило от ярост. Той пристъпи напред, като че ли искаше да удари стройната момичешка фигура.

С бързо като на птица движение на главата тя забеляза присъствието на непознат. Саймън се обърна и видя Поаро.

— Здравей, Жаклин. Не очаквахме да те видим тук — каза неловко той.

Думите му не бяха никак убедителни. Момичето се усмихна, като откри белите си зъби.

— Каква изненада, нали? — попита тя. После, като кимна леко, продължи по пътеката.

Поаро тръгна деликатно в обратната посока. Когато се отдалечаваше, той чу Линет Дойл да казва:

— За бога, Саймън! Какво да правим, Саймън?

Вечерята свърши. Терасата на хотел „Водопадът“ беше залята с мека светлина. Повечето от гостите на хотела бяха там, край малките маси.

Саймън и Линет Дойл се появиха, придружена от висок, изискан посивял мъж, с умно и гладко избръснато лице. Докато тримата се колебаеха при вратата, Тим Алертън стана от стола си и пристъпи към тях.