Агата Кристи - Смърт край Нил

Момичето въздъхна:

— Местата много си приличат. Бих искала веднага да се махнем оттук.

— А днес — продължи мисиз Отърбърн — управителят имаше наглостта да ми каже, че всички стаи били резервирани предварително и трябвало да освободим нашите до два дни.

— Така че сме принудени да отидем другаде.

— Съвсем не. Напълно съм готова да се боря за правата си.

— Е, предполагам, че бихме могли да заминем за Египет. Няма никакво значение — измърмори Розали.

— Положително не е въпрос на живот и смърт — съгласи се мисиз Отърбърн.

Но тук тя се лъжеше, защото това беше точно въпрос на живот и смърт.

— Това е детективът Еркюл Поаро — каза мисиз Алертън. Тя и синът й седяха на яркочервените плетени столове на терасата на хотел „Водопадът“ в Асуан. Те гледаха двете отдалечаващи се фигури — нисък мъж в бял костюм от шантунг и високо, стройно момиче.

Тим Алертън се привдигна необичайно бързо.

— Това смешно човече? — попита той недоверчиво.

— Това смешно човече!

— Какво, за бога, прави тук?

Майка му се засмя.

— Колко се разпали, скъпи мой. Защо мъжете толкова се вълнуват от криминалните истории? Не обичам детективските романи и не ги чета. Но едва ли мосю Поаро е тук с някаква специална задача. Той спечели доста пари и сега се наслаждава на живота.

— Изглежда, че е хвърлил око на най-хубавото момиче тук.

Мисиз Алертън наклони малко глава настрани, като наблюдаваше отдалечаващите се фигури на мосю Поаро и спътницата му. Момичето до него го надвишаваше с около три инча. Имаше гъвкава походка — нито скована, нито отпусната.

— Доста хубава е, нали? — каза мисиз Алертън, като стрелна с поглед Тим. За нейна изненада и удоволствие той веднага се хвана на въдицата.

— Много хубава дори. Жалко само, че изглежда толкова намусена и заядлива.

— Може би такова е само изражението й, скъпи мой.

— Мисля, че тя е малко, зло дяволче, но много привлекателно.

Обектът на тези забележки вървеше бавно до Поаро. Розали Отърбърн подмяташе затворения си слънчобран в ръце и изразът й беше без съмнение същият, описан току-що от Тим. Тя изглеждаше и намусена, и заядлива. Веждите й бяха смръщени, а червените й устни — свити в недоволна гримаса.

Излязоха през хотелската врата, завиха наляво и навлязоха в прохладните сенки на градината.

Поаро бъбреше тихо в най-добро разположение на духа. Беше със старателно изгладен бял костюм от шантунг, панамена шапка и носеше в ръка богато украсена метличка против мухи с дръжка от фалшив кехлибар.

— … това ме очарова — говореше той. — Черните скали на Елефантина и слънцето, и малките лодки по реката. Да, добре е да се живее на този свят. — Той замълча, после прибави: — Не мислите ли така, мадмоазел?

Розали Отърбърн каза кратко:

— Мисля, че всичко е наред. Асуан е твърде мрачно място, хотелът е полупразен и всеки е на около сто…

Тя спря и прехапа устни. Очите на Поаро блеснаха.

— Това е вярно, аз съм с единия крак в гроба.

— Нямах пред вид вас — каза момичето. — Съжалявам, бях груба.

— Съвсем не. Напълно естествено е да предпочитате събеседници на вашата възраст. Е, поне има един млад мъж.

— Онзи, който постоянно седи до майка си? Нея харесвам, но той е ужасен — толкова надут!

Поаро се усмихна.

— И аз ли съм надут?

— Не, не мисля така.

Тя очевидно се отегчаваше, но това не раздразни Поаро. Той просто отбеляза със спокойно задоволство:

— Най-добрият ми приятел казва, че си придавам голяма важност.

— Е, може би има за какво да си придавате важност — каза неопределено Розали. — За нещастие криминалните истории изобщо не ме интересуват.

Поаро заяви тържествено:

— Възхитен съм да чуя, че нямате никакви престъпни тайни.

Навъсената маска на лицето й се разчупи за миг и тя му хвърли бърз, проницателен поглед. Той, изглежда, не го забеляза и продължи:

— Мадам, вашата майка не беше днес на обяд. Надявам се, че не е неразположена.

— Това място не е за нея — отговори късо Розали. — Ще се радвам, когато се махнем оттук.

— Ще бъдем заедно на екскурзията до Вади Халфа и Втория водопад, нали?

— Да.

Те излязоха от сянката на градината и се озоваха на прашен път край реката. Там ги обградиха петима бдителни продавачи на мъниста, трима на гипсови скарабеи, двама улични търговци на пощенски картички, едно-две магаретарчета и няколко дрипави деца, които бяха изблъскани по-назад, но протягаха с надежда ръка.